Роберт Силверберг - Денят на пришълците

„Така или иначе би трябвало да му позвъня — помисли си Полковника. — Но сигурно ще ми отговори Синди.“

Не обичаше да разговаря с жената на Майк. Струваше му се прекалено агресивна, прекалено емоционална, прекалено странна, по дяволите. Приказваше, държеше се, обличаше се и разсъждаваше като хипарка, кой знае как оцеляла трийсет години след края на своето време. Не му допадаше идеята човек като нея да е член на семейството и никога не криеше неприязънта си от Майк. Това пораждаше сериозен проблем помежду им.

Сигурно и Синди нямаше да е там, реши той. Хората несъмнено панически се евакуираха, стотици хиляди, поели към магистралите във всички посоки. Мнозина щяха да дойдат насам, предположи Полковника, по крайбрежната магистрала или Вентура. Освен ако пожарът не отрежеше пътя им от окръг Санта Барбара и не ги принудеше да тръгнат в обратната посока, към хаотичния въртоп на Лос Анджелис. Бог да се смили над тях, ако беше така. Можеше да си представи какво трябваше да е в града с цялото това безумие по краищата на низината.

Внезапно откри, че въпреки всичко набира номера на Майк. Просто трябваше да му телефонира, независимо дали у тях имаше някой. Даже да му отговореше Синди. Трябваше.

Там, където завършваха правилните редици и кръгове на улиците в предградията, се ширеше открита прерия, обгорена от дългото сухо лято и придобила цвят на лъвска козина. После започваше планината и помежду им лежеше огънят, огромен червен хребет, увенчан от отвратителен черен дим. Като че ли вече покриваше стотици акри, може би дори хиляди. Сто акра горящи храсти, бе чул някога Кармайкъл, отделят същото количество топлинна енергия като първата атомна бомба, която бяха пуснали над Хирошима.

Сред пращенето на радиостанцията се разнесе гласът на командира на групата, който ръководеше операцията от хеликоптер:

— Кой си, DC-3?

— Кармайкъл.

— Опитваме се да го задържим от три страни, Кармайкъл. Ти действай откъм изток, по каньона Лаймкилн покрай Портър Ранч Парк. Ясно?

— Ясно — потвърди Кармайкъл.

Летеше ниско, на по-малко от деветстотин метра. Това му даваше възможност да наблюдава всичко: дървосекачите с твърди шапки и оранжеви ризи, които режеха горящите дървета така, че да падат по посока на огъня, булдозерите, които разчистваха храстите пред пламъците, мъжете с лопати, които копаеха канавки, хеликоптерите, които изливаха вода върху нови епицентрове на пожара.

Издигна се със сто и петдесет метра нагоре, за да избегне дима и самите пламъци. От тази височина получаваше ясна представа за мащаба на бедствието — приличаше на кървава рана, разсичаща земята от запад на изток, по-широка в западния си край.

Точно на изток от отсрещния й край видя кръгла тревиста зона с диаметър стотина акра, която вече бе изгоряла. В средата й се издигаше нещо масивно и сиво, което смътно приличаше на алуминиев силоз с големината на десететажна сграда, заобиколено на значително разстояние от кордон военни автомобили.

Кармайкъл усети, че му се завива свят.

Това нещо, осъзна той, трябваше да е извънземният кораб.

Пристигнал от запад през нощта, казваха хората, прелетял над океана като гигантски метеор, профучал над Окснард и Камарило, спуснал се към западния край на долината Сан Фернандо, облизал тревата с пламъците си и оставил огнена следа зад себе си. А после съвсем плавно се приземил, угасил храстите в малък правилен кръг около себе си — без да го е грижа за пожара, който плъзнал нататък — и отвътре излезли Бог знае какви същества, за да отидат да разгледат Лос Анджелис.

Имаше логика, че когато най-после се бяха приземили открито, НЛО бяха избрали Лос Анджелис. Навярно се дължеше на това, че толкова често го бяха виждали по телевизията — нима не се твърдеше, че НЛО винаги следят нашите телевизионни предавания? Сигурно бяха решили, че е столицата на света, съвършеното място за първото кацане. Но защо, зачуди се Кармайкъл, тези скапаняци трябваше да изберат сезона на пожарите, за да се появят с корабите си?

Отново се замисли за Синди, за това колко я вълнуваха всички истории за НЛО и онези книги, които четеше, за идеите й, за начина, по който една вечер гледаше към звездите, докато бяха на излет в каньона Кингс и разговаряха за съществата, които трябваше да живеят в космоса. „Бих искала да ги видя — каза тя. — Бих искала да ги опозная и да разбера как изглеждат.“

Синди вярваше в тях, определено.

Тя знаеше, знаеше, че някой ден ще дойдат.