Алън Фостър: Милосърдието на пришълците

Хари си мислеше за това, защото докато Бойз сядаше в колата си, огънчето, което се бе появило в очите му не му хареса. Не му се бяха понравили и стиснатата му челюст, и целеустремеността на движенията му. Хари притежаваше някакво старо оръжие, но с него едва ли щеше да се противопостави на повече хора.

Мина му през ума, че може да вземе нещото, да го натовари на старата каравана и да отиде в града, но какво от това? Да стои и да чака… какво? Докато Бойз го намери ли? А след като той му предложи да купи нещото за двеста хиляди долара, сигурно щеше да го открие. Освен това в момента Хари не разполагаше с достатъчно пари, а и да ги имаше, къде би могъл да избяга? Да избяга… В метафорически смисъл, разбира се…

Светлината беше едва забележима, всяко куче-пазач би трябвало да се раздвижи, след като я види. На бившия войник бе необходимо малко повече време, за да почувства опасността и да реагира. Макар че Хари бе позастарял, все още не беше изгубил усета си.

Почти механично, той хвана двуцевката, която лежеше на обичайното си място до леглото, прехвърли се в инвалидната количка и внимателно се измъкна от караваната. Ако изтърканият му вид, който се състоеше от меко долнище на пижама и зацапана с мазут фланелка, не бе в състояние да изплаши незваните гости, може би това щеше да се удаде на двуцевката?

Почукването, което се разнасяше откъм гаража, ставаше все по-силно. Хари зави около отгледаните от него кактуси и ръждивите остатъци на оборудване за сонда, после забеляза, че светлините са три. Най-ярката светеше в изсъхналото речно корито, което се извиваше между скалите на половин миля на север.

Двете други бяха по-близко и мигаха откъм гаража, където се намираха и най-ценните му експонати. Там се намираше и нещото.

Който и да се намираше там, той сигурно беше строшил ключалката и изключил простата сигнализация. Хари стисна зъби. Ако този кучи син Бойз се е върнал, и то не сам, неканените гости няма да се измъкнат оттук, без да изслушат няколко оловни аргумента в защита на частната собственост!

Но наблизо не се забелязваше чужда кола, освен ако фаровете й не светеха там, при скалите.

„Но защо им е било да я оставят толкова далеч? — запита се той. — Даже и да са домъкнали количка, не биха минали без по-голямо превозно средство…“

Хари бавно заобиколи бензиностанцията и се насочи нагоре по ската, който водеше към задната врата на гаража. Беше сигурен, че по-рано я беше заключил.

Добре че количката беше моторизирана, електрическото й задвижване беше единственият разкош, който си бе позволил. Това удобство му помогна да преодолее ската, той се оказа пред вратата и се принуди да положи двуцевката на коленете си, за да я отвори.

Вратата се отвори лесно и не бе за учудване, ако сигнализацията беше изключена. Той промъкна инвалидната количка през нея и я затвори след себе си. Без съмнение, Бойз бе помислил, че жалкият човешки остатък, какъвто представляваше, не може да му попречи. Какво пък, очакваше го изненада. За да натиснеш спусъка са нужни пръсти, а не крака…

Гумите на количката се плъзнаха безшумно във вътрешността на музея и Хари привично протегна ръка към най-близкия електрически ключ, но така и не го докосна. След като мислено се бе приготвил за борба, съвсем не си беше дал сметка, че вече включеното осветление може да го спре.

Те бяха двама. Единият беше висок около седем фута, така че се бе принудил да стои наведен под увисналата под тавана лампа. Неговият спътник беше значително по-нисък — някъде около четири фута. Изглеждаха гъвкави и някак си ъгловати, бяха облечени с дрехи, направени от нещо като златист пух, а кожата им бе извънредно бледа. Под слънцето на Невада, тя би се покрила с мехури за броени минути.

Те бяха кльощави, дългите им ръце и крака бяха с по два пръста, които завършваха със смукалца. Лицата им бяха продълговати, встрани от тях висяха като дрипи парчета от червена кожа — или бяха хриле, или уши. Черните им като смола коси бяха прибрани назад и завършваха с конска опашка, завързана със същия златист и пухест материал. Очите им представляваха вертикално поставени черни овали, зениците им бяха сини и леко вдлъбнати. Устите им бяха малки, кръгли, беззъби и лишени от устни. Светлината, която пришълците изпускаха допълнително, се излъчваше от дрехите им.

Макар че вероятно те бяха високоразвити, все пак не изглеждаха всемогъщи. Не забелязаха появата му и когато той се вмъкна в помещението, явно се удивиха. Поне той така оцени лекото им объркване. Обезоръжен от тяхната чуждост, Хари бавно сложи двуцевката на пода и се търкулна по-близо.