Майкл Фридман - Пришълците - Първороден грях

Благодаря на семейството ми — на красивата ми жена и двамата ми страхотни сина — че се примиряваха пет месеца с късното ми лягане и празния ми поглед. Както всяка книга, която съм написал, и тази е продукт на вашето разбиране и любов.

Благодаря на Роб Симпсън, редактор и приятел, че ми даде редкия шанс да се потопя в космическо пътешествие като никое друго, както и за това, че е такъв достоен и изпълнен с желание съучастник. Надявам се да си се забавлявал толкова, колкото и аз.

Благодаря на Дан О'Банън, Роналд Шусет, Ридли Скот, Сигорни Уийвър, Джеймс Камерън, Дейвид Гилър, Уолтър Хил, Дейвид Финчър, Лари Фъргюсън, Винсент Уорд, Джос Уедън, Жан-Пиер Жоне, Уинона Райдър, Рон Пърлман и Доминик Пинон за това, че създадоха света на Пришълеца и героите, с които работих. За мен е чест да следвам стъпките на такива талантливи актьори.

„Земята“ — помисли си Рипли.

По-точно дълга, златна плажна ивица в Нова Зеландия, първото равно и открито парче земя, което тя и нейните спътници видяха с уморените си, широко отворени очи, докато търсеха къде да се приземят. Едва ли можеха да изберат по-слънчево и непокварено място да кацнат.

Джонър, изненадан от факта, че все още имаше квадратен метър суша, който да не е застроен, беше отишъл да изследва някаква иглолистна горичка малко по-нагоре от плажа. Това остави Рипли, Кал и Врайс със задачата да се погрижат за Бети, което не отне много време.

И така, седяха — Рипли и Кал в пясъка с кръстосани крака като деца, Врайс настанен в моторизираната си инвалидна количка — и гледаха как залязващата звезда на Земята оцветява морския хоризонт в мек, ефектен пурпур.

— Невероятно — каза Кал.

Тя беше сменила комбинезона си, за да прикрие дупката под ребрата си, през която електронните й части се виждаха прекалено добре. Трябва да я оправим някак, помисли си Рипли, въпреки че ще е трудно да се намери човек, който би нарушил закона, за да свърши работата.

Кал не изглеждаше особено притеснена за това в момента. Беше прекалено заета с мисли относно къде се намираха и как се бяха озовали на това място.

На Врайс ситуацията не му допадаше съвсем, ако можеше да се съди по набръчкалата се над носа му кожа. Рипли лесно можеше да си представи какво си мисли.

Какво, по дяволите, правя тук? Как някой като мен се вписва в живота на Земята? И така нататък.

Рипли си мислеше същите неща — че и други. Например, какво би направило Правителството на Земята, когато разбере коя и какво беше тя? Как биха реагирали военните, когато научеха, че тя беше избягала от малкия им таен научен експеримент?

Ще отрекат ли, че знаят за глупостта, която погуби Орига? Или ще се опитат да я премахнат преди да е казала прекалено много?

Разбира се, можеше да се опита да избегне срещи с правителството и военните. Имаше си начини за това дори тук, на Земята, или поне така й бяха казали.

Според Кал на планетата-майка имаше анклави, които биха ги приели — хора, които бяха се отказали от корпоративното си съществуване в полза на живот в хармония с природата. Можеше и да е успокояващо да водиш такъв живот.

И да забравиш за смъртта за известно време.

Нуждата беше я направила спътник на Рипли от години — изглеждаше като да бяха стотици. Но вече не се налагаше да е така. Беше си спечелила почивка с унищожаването на извънземната заплаха.

Наистина, Рипли и друг път беше вярвала, че я е унищожила, но тя успяваше да се появи отново — първо на Ахерон, после на Фиорина 161 и накрая във военните лаборатории на Орига. Доколкото знаеше обаче, последните капки от извънземна кръв в познатата вселена бяха тези в собствените й вени.

И по множество причини тя искаше да си останат там.

Що се отнася до Бети, тя им беше много полезна, без съмнение, но на Рипли нямаше да й пука вече дори отидеше за скрап. Собственикът на Бети, висок мъж на име Елджин, беше изкормен от едно извънземно на Орига. Можеха да оставят кораба му на брега като огромна чудовищна черупка, изхвърлена от прилива и никой в цялата галактика нямаше да им попречи.

Освен може би Джонър. В крайна сметка, той имаше развито търговско чувство, което трябваше да подхранва. Ако оставеше Бети да си гние на плажа, щеше да изпусне възможност да си напълни джобовете.