Майкл Фридман - Пришълците - Първороден грях

— Хей! — Рипли чу как някой извика.

Обърна се и видя Джонър, който слизаше от една стръмнина, оставяйки след себе си дълги бразди в розовеещия се пясък. „За вълка говорим“ — помисли си Рипли, изкопавайки фразата от живота на предшественичката си.

„Защото вече не съм съвсем Елън Рипли, нали? Не и след като извадиха от мен звяра, който изпепелих на планетата-затвор.“

— Няма да повярвате в това! — подсмихваше се Джонър, докато се приближаваше. — Няма нищо там — нито кули, нито пътища, дори едно шибано кошче за боклук няма. Само дървета навсякъде!

Джонър беше този, който беше нарекъл Земята пропаднала дупка. Всъщност се оказа, че никога не я беше виждал на живо. Знанията му за нея бяха от стари видеозаписи и други превозвачи на товари.

— Мамка му! — каза Врайс. — Надявах се да се напия в някой от ония нафукани въртящи се ресторанти и да оповръщам всичко!

После двамата се смяха заедно.

— Невероятно — отбеляза Кал. — До скоро Джонър използваше Врайс едва ли не за тренировъчна мишена, а Врайс заплашваше да убие Джонър в съня му. Виж ги сега.

Рипли погледна.

— Може би има надежда за човешката раса все пак.

Кал кимна обнадеждена.

— А ако има бог, има поне малко надежда и за тези от нас, които само изглеждат като хора. — Затвори очи и се излегна на пясъка. — Ще останем тук, нали?

Рипли обмисли въпроса за момент. Беше пристигнала на родния свят на Елън Рипли. Пришълците, които беше довела със себе си в този век, бяха мъртви. Защо пък да не остане?

Може би завинаги.

Джонър се беше настанил в мрачното, зле вентилирано тенекиено подобие на столова на станция Византия с едничката цел да се сбие, поради което не виждаше смисъл да губи повече време.

— Ей — извика той с глас колкото се може по-силен, груб и агресивен, — ти с конската опашка!

Викът му предизвика шушукане из помещението, привличайки присвитите погледи на всички здраво запиващи превозвачи на товари, намиращи се в нея. С едно изключение, разбира се — този на изглеждащия застрашително екземпляр, когото Джонър се опитваше да ядоса, но той продължи да седи с приятелчетата си все едно нищо не се беше случило.

Джонър си прочисти гърлото. След това подхвърли втора подигравка, като се опитваше да бъде още по-шумен и натрапчив от предния път — две свои качества, с които се гордееше. Беше подготвил и трета подигравка за всеки случай, но не се наложи да я използва, тъй като избраната от него жертва ядосано проследи пръста на едно от приятелчетата си, който сочеше право в Джонър.

Ставайки от стола си, копелето впери намръщен поглед през стаята в своя с нищо непредизвикан угнетител, а лицето му беше с цвят на убийство — меко казано. „Дотук добре“ — помисли си Джонър.

Бидейки по-голям и по-широк от повечето хора, на него рядко му се случваше да бъде победеният след сбиване. Но копелето, което в момента го гледаше злобно, беше поне двадесет сантиметра по-висок и тридесетина кила по-тежък, със сплескан нос, буйна грива от мазна черна коса, събрана в дълга, крива плитка, и освен това притежаваше впечатляваща колекция от издути мускули.

„Няма проблем“ — помисли си Джонър. „Какво е животът без предизвикателства?“

— Какво каза? — кресна Плосконосият, а мускулите на врата му се изпънаха като струни.

Не че не беше чул съвсем ясно подхвърлянето на Джонър още от първия път. Въпросът по-скоро беше предназначен към тридесетината превозвачи в помещението и целеше да оправдае болката, която щеше да нанесе.

Джонър се усмихна с мокър остатък от пура в устата и изрита стола, на който беше опирал краката си допреди малко. Той се плъзна диво по пода и се блъсна шумно в стената.

— Казах — отвърна Джонър бавно, но непоколебимо, — че ако ще се хилиш цяла нощ като малко момиченце, ще е по-добре да отидеш някъде, където да не те чуват хората. Щото така ни излагаш.

Коментарът беше посрещнат с изблик на смях. Но когато Плосконосият обходи стаята с поглед, всички млъкнаха.

„Дааааа“ — помисли си Джонър, — „направи правилен избор.“

— Между другото — добави той, измъквайки пурата от устата си и хвърляйки я по посока на Плосконосия, — много ме радва как си издълбал носа си. Къде мога да си направя и аз такъв?

Точно в този момент пурата се удари в гърдите на Плосконосия и падна на пода. Копелето продължи да гледа свирепо в Джонър с разширени ноздри и широко отворени кървясали очи още миг, след което тръгна към подстрекателя.