Майкл Фридман - Пришълците - Първороден грях

„Е“ — запита се със скептично себеотрицание, — „какво толкова може да ми се случи?“

Реши, че е по-добре да не мисли за възможностите, стегна се и се гмурна. И колкото по-надълбоко навлизаше, толкова по-ярки и по-силни ставаха потоците от информация, дърпаха я като просяци и се опитваха да откъснат кървави парчета от душата й.

Но Кал не можеше да си позволи да се тревожи. Трябваше да се концентрира върху това, което правеше.

Когато достигна първата инфо-точка, извлече всичко от нея. Същото се случи и с втората, после и с третата. Продължаваше все по-навътре и по-навътре, навлизайки на места, в които данните отдавна бяха забравени, а понякога и непълни, но достатъчно завършени, за да й свършат работа.

Старателно и прилежно, Кал събираше всяко парченце информация, до което можеше да достигне. И въпреки че задачата изглеждаше безкрайна, накрая тя събра всичко.

Но това си имаше цена — наложи й се да свали гарда си срещу безжалостните потоци, за да успее, поради което периферията на съзнанието й беше раздрана на студени, мокри дрипи.

Сега въпросът беше дали беше останало достатъчно от Кал, което да се пребори обратно до истинския свят — защото това, което беше събрала, можеше да е от полза единствено там. Не знаеше, но определено щеше да открие.

Затваряйки очи срещу светлината, тя започна да се катери. И продължи, избутвайки се с ръце и крака, независимо от ударите, които я засипваха, докато се изкачваше.

Бремето беше по-тежко и трудно за носене, отколкото си беше представяла. Заплашваше да я завлачи обратно долу всеки път, когато направеше крачка нагоре, замисляйки да я хване като в капан в най-дълбоките части на пропастта. Неведнъж се замисли дали да не се откаже от известно количество, за да може да вземе със себе си поне част.

Но не беше стигнала толкова далеч без да поема рискове. Затова продължи да се бори още по-ожесточено, изпитвайки издръжливостта си срещу яростния напор на бурята. След една цяла вечност, останала едва с няколко късчета самосъзнание, тя усети как се протяга към благословената тъмнина…

И с последен решителен напън се завърна в реалния свят.

Рязко отпускайки се на компютъра, в който се беше намирала допреди малко, Кал усети твърдостта му, истинността му, неопровержимото му съществуване. „Мамка му“ — помисли си тя, задъхвайки се в опити да си спомни коя е, поемайки дълги, хрипливи глътки от собствените си спомени. „Това беше особено гадно.“

Не искаше никога вече да се потапя толкова надълбоко. Никога. Но този път си струваше. Ако беше събрала това, което си мислеше, че е, никога вече да нямаше да й се налага да се включва където и да било другаде.

Изведнъж пред нея се появи лицето на Рипли с нетърпеливо изражение.

— Успя ли? — попита.

— Да — каза Кал. Не й каза колко много всъщност е събрала, за да не пробуди любопитството й точно сега. — И съм добре. Благодаря, че попита.

Все още отърсвайки се от преживяното, тя издърпа иглата от ръката си и я бутна към Рипли. След това върна „бенката“ си на място, като прикри нишката й под кожата си.

— Добре — каза, — да вървим.

А Рипли вече се връщаше към пресечката на шестте коридора с дълги, решителни крачки. Проклинайки тихичко, Кал се опитваше да я следва, но поизостана. Беше трудно да се движиш с някой толкова маниакално целенасочен.

Поне беше доволна, че Рипли е на нейната страна — някога за кратко беше изпитала обратното.

Беше преди години, на Орига. Кал беше имала намерение да убие Рипли, защото мислеше, че има чудовище в нея. Оказа се, че чудовището вече беше изтръгнато от нея.

Но гените му останаха в Рипли, просмукани в тъканите й, ускоряващи метаболизма й. Тя беше достатъчно силна, че да остави отпечатък от юмрук в солидна стена, достатъчно издръжлива, че да преживее заряд от шокова пушка, а кръвта й, стига да бъдеше оставена разлята достатъчно дълго, можеше да прогори дупка през метал с дебелина един метър.

Но влиянието на извънземните гени се беше отразило най-много върху ума на Рипли. В ядрото си тя беше студенокръвен хищник, на когото всяко движение беше проектирано с цел бързо и ефикасно убийство. Тя умееше да живее сред човешки същества само чрез внимателно контролиране на ловните си инстинкти — което невинаги беше лесна работа.

Странно, помисли си Кал. Промените в Рипли не личаха по външния й вид. Изглеждаше съвсем по човешки, здрава, атлетична жена, прекарала малко повече време във фитнеса.