Майкл Фридман - Пришълците - Първороден грях

Кал беше уверена в посоката, защото беше виждала тази схема десетки пъти преди това, извадена като от формичка за сладки. В годините, когато тези станции бяха строени, беше по-евтино да ги произвеждат по един модел.

Тази стратегия не беше помогнала на компанията-производител да остане в бизнеса. Не, че на Кал й дремеше за това. Тя нямаше полза от корпорациите, нито от правителствата, които ги контролираха.

Докато се движеше по коридора се почувства все едно компютрите от двете й страни я викат, подобно на затворници в старомоден затвор, издаващи викове за помощ вместо кодове.

„Глупаво“ — помисли си тя, — „да приписвам емоция на обработвачи на данни. Сега остава да организирам и бунт, че да е пълна картината.“

Миг по-късно Кал откри малкия червен четец, който търсеше. Рипли, която беше виждала тези места толкова често, колкото и Кал, отвори един панел точно под четеца и издърпа добре навита жица с дълга, тънка игла в края.

Кал се намръщи при вида й, но Рипли, която никога не беше особено внимателна с чувствата на спътничката си, бутна иглата към нея.

— Хайде — каза тя.

— Почвам — увери я Кал.

Откопча копчето на ръкавела си и нави ръкава над лакътя си, след което махна с другата си ръка една бенка от вътрешната част на ръката си — по-скоро нещо, което приличаше на бенка. Всъщност беше капачето на порта за достъп, намиращ се в ръката й, закачено с тънка бяла нишка, на която в момента висеше.

Кал изпсува тихо, докато взимаше иглата от Рипли.

— Мразя тази част — каза.

Рипли кимна.

— Знам. Казвала си ми поне сто и петдесет пъти.

До скоро Кал можеше да се свърже с компютъра само с едно мигване. Това беше само една от способностите, с които тя и нейните побратими второ поколение андроиди бяха оборудвани. Но след като се разбунтуваха срещу създателите си, Кал и другите премахнаха модемите си, за да не могат да бъдат откривани чрез тях.

Сега трябваше да се връзва към компютрите ръчно. Но не заради това мразеше свързването — причината беше в начина, по който се чувстваше, когато се включваше в машината — сякаш вътрешностите й се превръщаха в течност. Сякаш не беше истинска.

Беше трудно да се обясни на човешко същество. Знаеше, защото се беше опитвала. Само друг андроид можеше да я разбере, а доколкото Кал знаеше, не бяха останали други. С оглед на настойчивостта, с която властите бяха преследвали андроидите, тя можеше и да е последната.

„Каква весела мисъл.“

Скърцайки със зъби, Кал плъзна иглата в дупчицата в изкуствената си кожа, вкара я удобно в скрития порт и затвори очи. На секундата я заля прилив от информация, потопи я в себе си, стана част от нея.

Беше блестяща, заслепяваща, ужасяваща, безмилостна. Взаимодействаха и си противоречаха такива огромни сили, каквито не беше виждала в реалния свят.

Андроидът се бореше да задържи същността си, самостоятелността си, същевременно оставайки отворена към всичко около нея. Не беше лесно. Ако беше толкова човек, колкото изглеждаше, щеше да й се догади. Въпреки всичко, тя успя да устои и се самопринуди да навлезе още по-навътре в бушуващата информация.

Съпротива. Слой след слой съпротива, настояваща андроидът да стане част от заобикалящата я среда. Искаше да я превърне в логаритъм, в който да се разполагат всички останали логаритми, една ужасяващо перфектна хармония.

„Не“ — помисли си Кал. „Аз съм нещо повече, по дяволите.“ Но не се замисляше подробно, защото това би забавило напредъка й.

Спускаше се внимателно, проправяйки си път през всяка следваща експлозия от информация. Избирайки внимателно посоката си, отначало по потока, а после срещу него, запазвайки същността си, изразходвайки я, докато най-сетне — с последно адско усилие — стигна до мястото, което търсеше.

И информацията, която й трябваше. „Време беше“ — помисли си, безкрайно доволна, че краят на този етап от борбата наближава.

Но малко след като достигна целта си, андроидът разбра, че има още — още много. Цяла една пропаст, помисли си тя, възхищавайки се на блясъка й от ръба, на който стоеше. И беше точно това, от което се нуждаеха.

За нещастие, за да се добере до нея, Кал трябваше да се гмурне още по-надълбоко, от мисълта за което натегнатите й почти до скъсване нерви се изпънаха още повече. Нямаше как обаче да обърне гръб на тази златна мина. Не и когато тя можеше да й предостави последното, най-ценно парче от пъзела.