Майкл Фридман - Пришълците - Първороден грях

Джонър се ухили. „Колкото по-често правим това, толкова по-добри ставаме.“

От друга страна, превозвачите бяха винаги готови за сбиване. Трябваше просто да се подпали фитилът.

Тъй като Плосконосият и приятелчетата му вече бяха заети, Джонър можеше просто да седне и да гледа как се развиват събитията. Но това си беше купон и той нямаше да е щастлив, докато не накара всички да се забавляват. С това наум, той отиде до един нищо неподозиращ, полупиян наблюдател и го просна на масата с премерен удар с юмрук в лицето.

— Ей! — ревна един червенобрад превозвач. — Този ми е приятел, нищожна отрепко!

— Ами направи нещо по въпроса! — изрева му в отговор Джонър и се подготви за атаката на другия.

Свита зад една стена на пресечката на два коридора, Кал се консултира с вътрешния си хронометър. „Джонър вече трябва да е завъртял нещата“ — помисли си. Но все още не беше чула пращенето на интеркома на станцията.

Кал се обърна към своята носеща инжектор спътничка, която изглеждаше малко по-страховита от обикновено — номер, погоден от сенките, дълбаещи кухини под очите и скулите и. Но истинските кухини не бяха на лицето й, нали? Бяха в душата й.

Кал се намръщи на претенциозността на мисълта си. „Коя съм аз да говоря за души?“

Точно в този момент интеркомът зад ъгъла оживя: „Охрана, към столовата. И то бързо, задници. Имаме си проблем.“

Кал проточи шия и впери поглед отвъд ръба на стената. Можеше да види и чуе как двамата охранители, които доскоро стояха там на пост, си разменят предсказуеми кисели забележки, докато тичаха към столовата, докато не завиха по един перпендикулярен коридор и изчезнаха от поглед. Вече единственото, което Кал чуваше от тях, бяха отдалечаващите се стъпки, докато и те не заглъхнаха в даден момент.

Ако беше придружена от някой друг, щеше да се обърне и да предаде информацията. Но в случая не беше необходимо — спътничката й нямаше нужда да вижда охранителите, за да разбере, че са напуснали поста си.

Името й беше Рипли, все пак. Тя можеше много неща, които другите хора не могат.

Тъй като от двете само Рипли имаше инжектор, тя поведе по коридора. Напредваше грациозно и без излишни движения, с походка на ловец.

Кал се опита да ходи по същия начин, но не успя. Не беше създадена да се прокрадва.

По средата на следващата пресечка, малко след мястото, където бяха стояли охранителите, Кал и Рипли се озоваха пред кръгла следа в палубата. Ако не знаеха какво търсят, почти сигурно беше, че щяха да я пропуснат.

Те обаче знаеха. И тъй като бяха виждали същата на дузини други станции преди тази, много добре знаеха какво да правят с нея.

Рипли остави инжектора си на палубата извън кръга, застана на колене и постави длани във вътрешността му. След това, стискайки челюсти така, че мускулите й изпъкнаха, завъртя кръга с две ръце в противоположна на часовниковата стрелка посока и — след кратък, пронизителен звук на метал, стържещ в метал — започна да развърта това, което се оказа капак.

След като го отвъртя изцяло, Рипли го остави настрани все едно беше поднос за храна. Пред нея имаше отвор с диаметър, малко по-голям от ширината на раменете й, и безпрепятствена гледка към добре осветения коридор долу.

Взимайки оръжието си, тя се изправи на крака и без предупреждение или колебание, направи крачка напред и потъна в дупката. Миг по-късно ботушите й тупнаха твърдо при приземяването.

След като изчака малко, за да може Рипли да се отмести, Кал коленичи до дупката, сложи ръце на ръбовете й и внимателно се спусна в нея. Чак, когато висеше в цял ръст от горната палуба и до пода имаше разстояние от приблизително половин метър, Кал се пусна, озовавайки се до Рипли, и се огледа.

Бяха на мястото на свързване на шест коридора, всеки под ъгъл шестдесет градуса спрямо другия. До всеки един бяха инсталирани малки ярки червени и зелени компютърни четци с различна функция, според която по екраните им присвяткваха данни.

Изглеждаше като да няма никой, но Кал не беше специалист, що се отнасяше до съществата от плът и кръв. Обърна се към спътничката си за потвърждение.

Ноздрите на Рипли се разшириха, докато отваряше сетивата си, претърсвайки околността за чуждо присъствие. След момент кимна — явно удовлетворена.

„Чисто е “ — помисли си Кал.

Тръгна по един от коридорите, привидно избран случайно. Но без съмнение това беше посоката, в която щяха да намерят търсената инфо-точка — стар порт — запазена в случай че нещо се случи с новите.