Алън Фостър: Милосърдието на пришълците

— Виждам, че в случая не ви е съвсем ясно. Не мислете, че искам да ви измамя. Ще оформим надлежни документи, а аз ще ви връча аванс от петдесет хиляди долара. Само че трябва да проведа изпитания на това нещо. Ако всичко стане както трябва, за което се надявам, ще добавя още толкова.

Хари се засмя, това беше ново за него.

— Дявол да го вземе, наистина ли повярвахте? Тогава сте първият от всички досега.

— Не и за историята с летящата чиния. Още не. Именно затова искам да проведа известни изпитания — кимна Бойз към нещото. — Но все пак вярвам на очите си в достатъчна степен, за да предложа сделката и оформлението на документите й.

— Ще ми връчите чек, предполагам.

Хари разбра, че от известно време стои неподвижно в количката си; предложението на посетителя, който явно не се шегуваше, го бе извадило от привичния му ритъм на живот.

Бойз кимна към колата си и рече:

— Имах удачна седмица в Рено. Двайсет и две хиляди и четиристотин долара, в дребни пари, са скрити в багажника ми, в секретното отделение. Ще броя пет хиляди веднага, а още сто, след успешното приключване на изпитанията. Мога да предоставя телефонните си номера, кредитните си карти и дузина препоръки. Аз съм състоятелен човек и не хвърлям думите си на вятъра — наведе се доверително той напред. — Е, какъв е отговорът?

— Ако твърдите, че това нещо струва сто хиляди, то може да струва и двеста — ухили се Хари, показвайки нащърбените си зъби.

В отговор, Бойз също му се усмихна.

— Може би утре някой ще намине насам и ще предложи повече, така ли?

— Нещо от този род — съгласи се Хари. — А може и да се свържа с професионалисти от колежа Рено и ще ги помоля те да проведат вашите изпитания.

— Не е честно. Идеята беше моя.

— Няма да легна на вашето „честно“ — тикна силно юмрука си Хари там, където някога бяха краката му. — Не искам да ми се говори за „честност“.

— Добре — въздъхна дълбоко посетителят. — Десет хиляди сега, двеста хиляди след изпитанията, ако се проведат както трябва.

Този път на Хари му трябваше повече време, за да отвърне. Отговорът му прозвуча грубо:

— Момче, когато ми се блещиш по този начин, на мен все повече ми се струва, че мога да мина и без теб.

— Все пак ще ти вземат „нещото“ — предупреди го Бойз и възприе тона му. — Ти си никой и ако някой поиска да сложи ръка на него, просто ще го вземе, и толкова. Или правителството, или някоя голяма корпорация. Нямаш права за собственост и никой няма да се застъпи за теб.

— Нека да се опитат. Ще разкажа всичко на вестникарите.

Бойз се изкикоти саркастично, но гласът му остана сериозен.

— Смяташ ли, че ще ти повярват? Даже и случайно да намериш вестниче, готово да напечата тази история, дори и да наемеш юрист, аз ти гарантирам, че теб просто ще те мъкнат по съдилищата до смъртта ти, и дотам. Освен това при теб има и малък нюанс — данъците, а аз ще ти платя с налични пари. Тогава защо да не се съгласиш с моето честно и прямо предложение? Двеста хиляди ще ти позволят да живееш за собствено удоволствие. Ще си вземеш нова каравана с тента и ръчно управление, а вътрешните му приспособления ще ти облекчат живота. Пътешествия, санаториуми, каквото пожелаеш. Какво ще кажеш?

— Ако нещото струва десет хиляди на място и двеста хиляди след това, то може би ще намеря законен купувач? Ще го изложа на търг и никой няма да ми оспорва правото на собственост…

Посетителят отстъпи назад.

— Прекалено много разсъждаваш — ядоса се той. — Именно по такъв начин посетителите в казиното стигат до просешка тояга, като проиграват всичко. Не е важно на какво, на бакара̀, на зарове или на рулетка… Всички започват прекалено много да мислят. А трябва да се реагира инстинктивно — обърна се той и се насочи към вратата. — Помисли за предложението ми, Хари. Но не прекалено дълго. Ще ти дам малко време, след това ще се върна.

След като моторът на колата отвън изрева и гумите й изхвърлиха камъчета под себе си, Хари се домъкна до площадката пред пустата бензиностанция. Посетителят вече се носеше по нанагорнището към върховете на Сиера и цивилизования свят, при това с много по-голяма скорост, отколкото го изискваха обстоятелствата.

Кого можеше да повика на помощ? Най-близкият полицейски участък се намираше в Пало Верде, на трийсет и пет мили на юг и шансовете му да убеди ченгетата да се домъкнат дотук беше не по-голям от този, да получи голямата награда от разиграването на поредната лотария. Той беше съвсем сам на това място, кой ли би се съгласил да остане с него, за да се убеди, че след завръщането си, посетителят му ще си удържи на думата?