Винс Флин - Самотният играч

— Няма да позволя да се случи, сър.

— Как? — Президентът беше скептично настроен.

— Имаме напредък в откриването на изтичането на информация.

— Наистина ли?

— Да.

— Какво открихте?

— Мислим, че е някой от Държавния департамент.

— Колко високо е?

Вместо да отговори, Стансфийлд заяви твърдо:

— Айрини ми съобщи за срещата, която сте имали с германския посланик.

— И?

— Как вървят нещата между вас и държавния секретар Мидълтън?

След като помисли малко, Хейс отвърна:

— Май не може да си втълпи, че аз съм шефът.

— Мисли, че сте още колеги от Сената.

— Забелязал ли си го?

— Много пъти. Странно е, че винаги се случва с този пост, а не с другите.

— С държавния секретар ли?

— Да. Поради някаква причина те се мислят за най-важните хора в администрацията.

— На мен ли го казваш? Чарлз винаги се е държал като кралска особа. Когато спечелих изборите, му бях длъжник. Той набави много пари за кампанията. Мислех си, че ще е послушен, и го посочих на първо място като кандидат за поста.

— Не сте първият, сър.

— Сигурен съм, че няма да съм и последният.

— Не, няма.

— Какво открихте?

Стансфийлд беше обмислил предварително тази част и беше решен да стигне докрай. Беше изключителен тактик. Можеше да се концентрира и върху най-малката подробност, като в същото време не губи представа за цялостната картина. През последните няколко дни схемата беше започнала да се оформя в главата му. Започваше да прозира целта на врага.

— Сър, реших за ваше добро да не ви казвам засега какво знам. Мисля, че каквото има да става, ще стане през следващата седмица-две.

Хейс се намуси.

— Не ми харесва идеята ти.

— Знам, сър, но е за ваше добро. Ако нещата се объркат, искам да отречете всичко.

— Боя се, че няма да е възможно.

— Напротив, сър. Ще стоварите цялата вина върху мен. Ще приготвя документите и ще ги оставя на Айрини.

Президентът не можа да скрие изненадата си.

— Защо, Томас?

— Скоро ще умра, сър. Аз ви посъветвах да прибегнете до третия вариант и аз ще съм този, който ще поеме вината, ако нещата не минат по план.

— Не знам, Томас.

— Аз знам, сър. Мисля, че играта ще загрубее. Много.

— Колко?

Стансфийлд обмисли отговора си.

— Мич постигна напредък относно това — кой му е заложил капана в Германия.

— И?

— И аз му дадох заповед да върви по следата, докъдето може.

Президентът се изкашля.

— Какви са заповедите, като ги открие?

— Помнете за пълната непричастност, господин президент. Не настоявайте да ви отговарям.

Хей се приведе напред и прошепна:

— Томас, ако Чарлз Мидълтън се окаже замесен, направо накарай Рап да го убие!

— Сър, искрено се надявам следата да не стигне чак дотам.

На девет пресечки от Белия дом пред хотел „Четири сезона“ на Пенсилвания Авеню и Двайсет и осма улица спря такси. Портиерът, облечен в черно от главата до петите, отвори задната врата и протегна облечена в бяла ръкавица длан към пътничката. От таксито слезе жена с блестяща кестенява коса. Всички глави се обърнаха към нея. Донатела Ран трудно можеше да скрие хубостта си. Беше облечена в семпъл костюм с панталон от „Армани“. Нищо екстравагантно или твърде сексапилно. Беше идеален за трансатлантическо пътуване. Беше напуснала Милано в ранния следобед. След осемчасов полет се приземи на нюйоркското летище „Джордж Ф. Кенеди“ в 2.34 часа местно време. Отне й около час да се оправи с митническите служби и още час да стигне до града. Отби се в Манхатън колкото да се види за малко с връзките си в модните среди и да си вземе някои неща. После отиде на Гранд Сентръл Стейшън. В 8.30 вечерта влакът пристигна на Юниън Стейшън, само на две пресечки северно от Капитолия.

Донатела беше уморена, но можеше да издържи. Беше минала през какви ли не изпитания. Нямаше да позволи на елементарни неща като умората да й повлияят. Влезе небрежно във фоайето на хотел „Четири сезона“ и се направи, че не забелязва погледите, насочени към нея — и на мъжете, и на жените. Беше престанала да им обръща внимание преди години. Приближи се до рецепцията, където млада жена от азиатски произход се приготви да вкара в компютъра данните на нов гост на хотела.

— Здравейте. — Донатела говореше английски перфектно.

— Добър вечер, госпожо. Имате ли резервация?

— Да. Казвам се Мери Джоунс. — Тя извади кредитна карта от чантата си и я подаде на рецепционистката. Имаше също шофьорска книжка, регистрирана в Калифорния на същото име. Беше ги взела от Манхатън, от сигурен сейф за депозиране на вещи, който беше наела.