Винс Флин - Самотният играч

— И не можем да зачеркнем възможността да е нещастен случай?

Лий кимна.

— Както съм казвал и преди, плаща ни се да бъдем параноици. Но дори и в този случай шансовете горящ въглен да се претърколи от камината и да убие хора са нищожни.

— Трябва да се съглася с теб. — Кенеди взе кафето си. — Каква е предварителната ни оценка?

— Добър въпрос. Първата ни мисъл беше, че Саддам е заповядал удара заради… сама гадай за причините. Хагенмилер го е прекарал по някакъв начин, може би Саддам е мислел, че ще го издаде. Може би е искал цялото оборудване на половин цена. Кой знае? Саддам е много вероятен като виновник, но ситуацията се разви по твърде интересен начин. — Лий си взе стол и седна. — Преди около час получихме факс. БКР издирва трима души. Двама мъже и една жена, всичките с европейски черти на лицето. Сали току-що свърши да говори по телефона с нейната свръзка в БКР, а те са побеснели. — Лий имаше предвид оперативния офицер, който отговаряше за взаимодействието със страните от Европейския съюз и с различните служби на реда и закона, които помагаха в борбата с тероризма. — По всяка вероятност тези трима души са проникнали в имението на Хагенмилер, като са се представили за агенти на БКР. Имат ги записани на видеолента, докато пристигат с една кола. И тук нещата стават доста странни. Двама от тях излизат от колата и отиват в къщата. Мъж и жена. Няколко минути по-късно жената излиза, скача в колата и заедно с шофьора напускат. Минават още около пет минути и внезапно избухва пожарът. Почти по същото време е заснет от камерите третият, който напуска къщата през странична врата. Той краде кола от паркинга и напуска имението по заден път. Открили са колата, която е откраднал, в закрит паркинг на хановерското летище два часа по-късно. Камерите от летището са го хванали как вика такси и полицията е дала номера на колата за издирване.

Кенеди се опита да запази спокойствие.

— А какво е станало с другата кола?

— Засега за нея не са споменали нищо.

Тя отпи от кафето и се насили да прикрие страха си. Стомахът й се беше свил.

— Друго развитие?

— Да. — Лицето на Лий придоби уморен вид. — Държавният секретар се обади преди пет минути.

На Кенеди не й хареса чутото. Тя остави чашата на бюрото.

— Изглежда, той и Хагенмилер са, или може би трябва да кажа — са били, страстни колекционери на произведения на изкуството. Имат много общи приятели… цял списък на чуждестранни високопоставени персони и кралски величества. Държавният секретар каза, че е знаел за нашето наблюдение на графа и че би искал да сътрудничим на германските власти за залавянето на убийците. — Лий се облегна назад и добави: — Очевидно пожарът е унищожил много ценна колекция от шедьоври.

— Шегуваш ли се?

— Не. Изгорели са някои от най-прочутите и ценни оригинали.

— По дяволите! — Този изблик на емоции беше крайно необичаен за Кенеди. — Казал ти е, че знае за наблюдението ни над Хагенмилер и че иска да съдействаме на БКР.

— Да.

— И какво точно му е известно за наблюдението?

— Не знам.

— Имаш ли някаква представа?

Лий помисли за секунда и каза:

— Възможно.

— Постарай се да научиш най-напред това, ако обичаш. — Кенеди се пресегна за телефона. — Междувременно аз ще видя какво мога да направя, за да спра държавния секретар навреме, преди да е направил още бъркотии.

Беше събота по обяд. За хората, родени във Вашингтон, есента е най-подходящото време от годината да са си в столицата. Пролетта беше приятна, но тогава имаше твърде много туристи и влажността в долината на Потомак беше висока. През есента въздухът беше свеж, цветовете — ярки и живи. Колежаните се стягаха за път и се вълнуваха от предстоящата година, в която щяха да са далеч от мама и татко. Докато Питър Камерън вървеше забързано по южния край на Уошингтън Съркъл, той не мислеше за тези неща. Искаше само по-скоро да излезе сред природата и да се наслаждава на прекрасния съботен следобед, но важни и неотложни дела го възпрепятстваха.

Камерън се беше върнал в Щатите само преди няколко часа и през това време беше научил много тревожни новини. Той и Дженсън бяха напуснали Германия малко след полунощ от едно малко летище в покрайнините на Хамбург. После със самолет се прехвърлиха на Мо Есбли, друго малко летище на час път от Париж. На сутринта Камерън взе първия полет до Ню Йорк от летище „Шарл дьо Гол“, а семейство Дженсън излетяха от „Орли“ и щяха да кацнат чак в Мексико Сити. Оттам трябваше да се прекачат на самолет за Лос Анджелис и после да се приберат у дома в Денвър.