Винс Флин - Самотният играч

Албърт Ръдин караше седемнайсетия си мандат в Конгреса на Съединените щати. Той беше демократ до мозъка на костите и мразеше всички републиканци с изключение може би само на сенатор Ханк Кларк. Ръдин беше неуморен купонджия. Правеше всичко възможно, за да превърне живота си в неспирно парти. Ако партито завършеше със скандал, пред телевизионните камери и фотоапаратите на вестниците винаги се оказваше Ал Ръдин. Всеки път говореше едно и също. „Републиканците искат децата ви да умрат от глад, искат да облекчат данъците на богатите си приятели, да изгонят родителите ви от старческите домове…“ Нямаше значение, че репортерите му задаваха въпроси за възможно присвояване на средства от негов колега демократ. Ръдин винаги изкарваше на преден план борбата на доброто срещу злото. Той представляваше доброто, а републиканците — злото. Истината нямаше значение. Тук ставаше дума за маратон, не за бягане за здраве. Залогът беше да се победят републиканците.

Ханк Кларк потъна в кожения стол и включи своята лампа. Отпи от уискито, вдигна крака на стола между двамата и въздъхна тежко. Близо 120-килограмовото туловище на Кларк се нуждаеше от почивка.

Ръдин се наведе към него.

— Тревожа се за Ленгли — изрече бавно.

Кларк го изгледа хладно и си каза: „А стига бе, сериозно ли? Че ти кога не си се тревожил за Ленгли?“ Ръдин беше обсебен от ЦРУ. Ако зависеше от него, Управлението щеше да бъде консервирано като стар боен кораб и изложено като експонат в музея „Смитсониън“. Но въпреки че го мислеше и искаше да му го каже, Кларк беше достатъчно съобразителен, та да не позволи сарказмът му да изригне. Години му трябваха, за да спечели доверието на Ръдин, и нямаше да провали всичко само заради някакво моментно лично удовлетворение. Вместо това кимна и запита:

— Какво те тревожи?

Ръдин се намести в стола си.

— Не искам Управлението отново да се поеме от вътрешен човек, когато Стансфийлд умре. Твоята комисия не трябваше изобщо да го одобрява за този пост. — Лицето на Ръдин се изкриви от отвращение, когато заговори за Томас Стансфийлд. — Трябва ни някой, който да почисти това място.

— Съгласен съм — каза Кларк, макар че не беше. Хрумна му да напомни на Ръдин, че Стансфийлд беше одобрен от комисията, когато в нея имаха мнозинство демократите, но реши, че е по-добре да не го дразни.

— Президентът е направо влюбен в проклетата Айрини Кенеди и знам, че копелето Стансфийлд ще я препоръча за наследник на поста. — Ръдин поклати глава. Сбръчканото му лице почервеня от яд. — А щом веднъж я номинират за поста, това ще е краят. Пресата, всички от моята партия и — Ръдин посочи с костеливия си показалец Кларк — дори ти ще приемеш идеята жена да стане директор на Централното разузнавателно управление. — Сетне добави: — Не че имам нещо против жена да е шеф на разузнаването, но не и протеже на Стансфийлд! Трябва да направим нещо, за да не допуснем това да се случи. Трябва да действаме, преди топката да се окаже в полето на президента. Инак с нас е свършено.

Кларк кимна, сякаш старецът беше изрекъл безценна мъдрост. Толкова лесно беше да се преструва пред него.

— Държа под око Кенеди и според мен тя ще се саморазруши, преди да се стигне дотам.

Ръдин изгледа изненадано едрия мъж.

— Каква информация имаш, дето аз не я знам?

По лицето на Кларк се разля самодоволна усмивка. Той вдигна чашата си.

— Ако се държиш добре, Ал, някой ден може и да я споделя с теб.

Ръдин се вбеси на себе си, че зададе такъв въпрос. От опит знаеше, че Кларк обича да държи под контрол хората, без значение дали са приятели, или врагове.

Старият конгресмен от Кънектикът се почеса по носа.

— За какъв тип информация говорим? Лична или професионална? — попита.

Кларк отново се усмихна.

— Мисля, че е по-скоро професионална.

Ръдин се намръщи. Мразеше да моли за подробности. Освен това отдавна беше разбрал, че Кларк щеше да му каже само когато той пожелаеше. Подпитването нямаше да свърши работа.

— Предполагам, ще ми кажеш, когато му дойде времето.

Кларк кимна и отпи от чашата.

— Ще те държа в течение, Албърт.

Мич Рап довърши и последните детайли от грима си. Беше боядисал черната си коса и вежди в светлокестеняв цвят. С помощта на специални контактни лещи тъмнокафявите му очи станаха сини. Гримът направи мургавата му кожа по-светла. Рап погледна черния костюм и дългото черно кожено палто на леглото. После провери екипировката за последен път. Коженото палто имаше скрити джобове, които бяха пълни с нещата от списъка на Рап. Близо до долния му ръб бяха скрити три паспорта и десет хиляди долара в брой в различни европейски валути. Единият паспорт беше американски. В него беше залепена истинска фотография на Рап под друго име. Печатите показваха, че е влязъл в Германия през Дрезден. Вторият паспорт беше френски. В него Рап беше с брадичка-подкова и къса коса. Третият беше египетски и беше без фотография. Към всеки от паспортите имаше по една кредитна карта. Те бяха пътят му за бягство от Германия, ако нещо се объркаше. Никой в Ленгли не знаеше за тях. Ако операцията се провалеше, Рап искаше да изчезне.