Винс Флин - Власт

Лампичката на телефона й примигна и после се чу звъненето.

— Доктор Кенеди.

— Айрини, обажда се Джейн. Опитах се да намеря отговор на въпроса ти, но се оказа по-трудно, отколкото си мислех.

— Защо?

— Субектът не е адекватен в момента.

— Ще се съвземе ли? — намръщи се Кенеди.

— Не. Поне аз не смятам, че ще се съвземе. — Тя замълча, после добави: — Знаеш, че това е съвсем нов метод. Той не можа да понесе напрежението.

— Успя ли да измъкнеш нещо?

— Харут не знае защо този Ясин участва в операцията, но все пак не забравяй, че е твърде изморен, за да отговаря.

Айрини не искаше да слуша извинения. Трябваха й отговори.

— Разполагаме ли с нещо? — настоя.

— Не.

— Добре. Ако разбереш нещо, обади ми се. — Кенеди затвори. После набра международен номер. Докато машините за кодиране на телефонните обаждания се включваха, Кенеди се обърна, за да види какво прави шефът й.

Томас Стансфийлд седеше спокойно в креслото си, докато Джонатан Браун, заместник-директор на разузнаването, му изреждаше оплакванията на политиците. Сенаторите и конгресмените искали да разберат какво се е случило миналата нощ.

В този момент познатият глас на полковник Файн се чу в слушалката и Кенеди се обърна.

— Бен, обажда се Айрини. Разбра ли нещо за Ясин?

— Нищо окончателно. Слухове оттук-оттам, но не успяхме да го намерим.

— За кой от двамата говорим? За иракчанина или за палестинеца?

— За иракчанина не мога да твърдя нищо конкретно, но няколко души вече потвърдиха, че през последните четири дни са видели палестинския младеж.

— Хм — промълви Кенеди.

— Трябва да ти кажа обаче, че не можахме да го намерим.

— Знам, но вече започвам да се убеждавам, че е по-възможно първият да е тук, а не вторият.

— Не бързай, Айрини. Връзките ми в Ирак не са толкова големи и ще ми трябва време.

Кенеди погледна Стансфийлд. Директорът разбра, че тя иска да говори с него.

— Бен, благодаря ти, но трябва да тръгвам. Моля те, обади ми се веднага щом разбереш нещо ново.

— Преди да затвориш, Айрини — заговори полковникът, — нека ти кажа две думи. Някои хора от моето правителство заплашиха, че ще прекратят мирния процес, ако продължите политиката на преговори с терористите. Имаме представа какво ще бъде последното искане на Азис и вече сме готови да окупираме териториите, ако се наложи.

Кенеди замръзна. Израел се беше приготвил за война.

— Вашият посланик уведомен ли е за позицията ви?

— Не знам.

— Вашият премиер уведомил ли е нашия вицепрезидент?

— Не мога да ти кажа.

Кенеди помълча.

— Бен, сега не е най-подходящият момент да си нанасяме удари под пояса. Предлагам правителството ви да уведоми когото трябва. Колкото до Ленгли, ние винаги сме заставали зад вас и ще продължаваме да ви подкрепяме. Не се съмнявай в това.

Настъпи тишина.

— Добре — най-сетне се обади полковникът. — Ще предам думите ти.

— Освен това ти благодаря за информацията, Бен. Моля те, обади ми се веднага щом научиш нещо ново.

Кенеди затвори телефона и се обърна. Браун все още говореше с директора на ЦРУ. Кенеди нямаше доверие на новия заместник-директор на разузнаването, но не заради липсата на опит и умения. Той беше интелигентен човек и добър професионалист. Работеше в Ленгли от една година. Преди беше работил като съдия. След като се беше отказал от тази длъжност, беше отишъл в една от най-големите юридически фирми във Вашингтон, където печелеше близо милион на година. По-късно, благодарение на контактите си с влиятелни сенатори, бе номиниран за длъжността „заместник-директор“. Проблемът беше, че той бе по-близък с политиците, отколкото с разузнавачите. Именно затова Кенеди не искаше да говори пред него. Тя изчака няколко минути, докато Браун си тръгне, и се приближи.

— Какво става? — приведе се към нея Стансфийлд.

Генерал Флъд също се приближи, усетил, че Кенеди е научила нещо.

— Току-що говорих с полковник Файн. По отношение на Ясин от Ирак не е стигнал доникъде, а осемнайсетгодишният палестински младеж е бил забелязан от техни хора няколко пъти през последните четири дни.

— Казах ти, Томас. Трябва да го известим — поклати глава Флъд.

Лицето на Стансфийлд остана безизразно.

— Длъжни сме да го направим — продължаваше да настоява генералът. — Железния не ни даде никаква информация, но там става нещо. Азис не разполага с достатъчно хора, за да остави един от тях на пост на онова стълбище.

— Ами вентилационната шахта? — намеси се Кенеди. — Може би се страхува да не се опитаме да влезем оттам още веднъж.