Винс Флин - Власт

Някой почука на вратата. Азис мигновено отвори очи.

— Влез.

Вратата се отвори и на прага застана Муамар Бенгази.

— Помоли ме да те събудя в три часа.

— Благодаря. — Азис се прозя. — Как са останалите?

— Добре са — отвърна Бенгази.

— Погрижи ли се да поспят? Предстои ни много работа.

— Както нареди, всички спят по два часа и се сменят, за да пазят заложниците.

— Добре.

— Може ли да седна?

— Да.

Бенгази остави автомата си на масата и седна.

— Какво мислиш за утре? — попита със страхопочитание водача си.

Азис погледна часовника си.

— Докато се стъмни, президентът ще е в ръцете ни и тогава… — Той се засмя. — Тогава от нас ще зависи всичко.

— Ще им кажеш ли, че го държим в плен, тази вечер, или ще изчакаш до сутринта?

— Ще изчакам утрото. По телевизията казват, че ООН ще уважат исканията ни. Вицепрезидентът Бакстър ще се съобразява с нас, докато не получи следващата част от заложниците.

— Значи не мислиш, че ще нападнат тази вечер? — попита плахо Бенгази.

Азис поклати глава.

— Иска ми се и аз да бях на същото мнение, но след това, което се опитаха да направят тази сутрин, мисля, че подготвят нападение.

Азис се засмя.

— Именно заради това си толкова ценен, Муамар! Няма да предприемат нищо, преди да огласим следващите си искания. — Азис потупа слепоочието си с показалец. — Трябва да се научиш да разбираш как мислят американците. И особено политиците им. Те взимат решения, когато са принудени. Пуснахме една трета от заложниците и вече са с впечатлението, че ще пуснем още.

Бенгази се намръщи.

— За мен в това няма смисъл. Със сигурност военните са ги посъветвали да нападнат.

— Вероятно е така, но няма значение. Докато политиците си мислят, че ще спасят заложници, без да се изстреля и един куршум, няма да нападнат.

— Не и когато разберат какво ще е следващото искане. — Бенгази поклати глава. — Няма начин да приемат.

— Когато се доберем до президента, всичко ще се промени. Като стана дума за президента, как се справя нашият малък касоразбивач?

— Каза, че все още се движи по план. Някъде към седем тази вечер ще отвори вратата.

— Това ще е велик момент! — засмя се Азис.

Бенгази бавно кимна. Не беше съгласен с мнението на предводителя си.

— Мисля, че ще е най-добре да им кажем, че държим президента, веднага щом го хванем.

— Защо?

— Така ще се откажат да атакуват.

Азис вдигна ръце на тила си.

— Няма да променя плана си. Когато отправя последното си искане утре сутринта, искам да шокирам света, като се появя с президента по телевизията.

Райли протегна левия си крак, преброи до двайсет, сетне повтори упражнението с десния. Така се чувстваше добре.

След като се погрижи за умората в краката и долната част на гърба си, тя се замисли за кариерата си. Беше участник в най-голямото шоу на света! На обикновените хора не им беше разрешено да надничат зад завесата. Освен това публиката не знаеше как продуцентите изопачават репортажите. Акцентират върху определени детайли, пропускат да споменат други. Правят репортаж за нещо, което дори не са виждали. Интересуват се единствено от рейтинга.

Анна знаеше, че историята й ще е най-горещата от доста време насам. Ен Би Си щяха да се опитат да пуснат материала й навсякъде, където бе възможно. Нямаше да й дадат възможност да се пазари. В договора й имаше клауза, която й забраняваше да се появява по други телевизионни канали. Но може би щяха да я назначат в някое по-сериозно предаване.

Щяха да й предложат да откупят правата за написването на книга, но тя знаеше, че с това трябва да се внимава. Искаше да напише книгата сама. Нямаше да бърза. Щеше да си измисли псевдоним и щеше да е готова за по-малко от два месеца. Ключът към успеха беше да намери най-подходящия агент. Някой, който щеше да се бори за пари и за повече време. Райли беше убедена, че тази история трябва да бъде разказана.

Щеше да потърси Мич Круз и да работи с него. Райли се усмихна при мисълта за мъжа, който я беше спасил. Не беше като красавците, които бе срещала в работата си. Беше едновременно красив и груб. Истински мъж. Колкото до самоличността му, според нея той работеше за ЦРУ, но не можеше да бъде сигурна. Хора като него не дават много информация за себе си, особено когато си имат работа с журналисти. Райли не можеше да ги вини. Беше виждала как баща й и неговите колеги стават жертва на безскрупулни новинари. Не минаваше седмица, без той да хвърли вестника и да се разкрещи, че са изопачили фактите. Затова Райли опитваше винаги да бъде обективна. Така щеше да подходи и към книгата си.