Винс Флин - Мръсни афери

— Сър, в мига, в който разкрием, че знаем нещо, всички ще настръхнат. Някой ще предупреди Омар и той ще ни се измъкне. Ще се върне в Саудитска Арабия и никога няма да можем да го спипаме. Никога няма да разберем цялата истина.

— Добре де, ами ако накараме французите да хванат непознатия, когато кацне в Париж? Можем да изпратим хора от ФБР да присъстват на разпита.

— Сър, ако постъпим така, никога няма да разберем цялата истина. Дори за малкото информация, която знаем, ще ни трябват седмици и дори месеци да изтръгнем признание от него. И Омар пак ще се измъкне. Помнете думите ми: в мига, в който спипаме онзи човек, рискуваме да предупредим Омар, а без достатъчно доказателства никой няма да дръзне да посегне на принца.

Хейс въздъхна.

— Тогава какво предлагаш?

— Дайте ми дванайсет часа, сър. Само за това ви моля. Екипът ми е готов да тръгне. Можем да стигнем в Ница преди непознатия и оттам нататък да го следваме плътно като сянка.

— А ако не се срещне с Омар?

— Нито ще спечелим, нито ще загубим.

— Освен ценно време.

— Сър, на ваше място не бих казал нищо на французите. Бих изчакал, докато онова копеле Жусар се качи на трибуната утре сутринта, и тогава ще накарам държавния секретар Бърг да го попита какво мисли за корупцията. След като Жусар онемее, Бърг може да закове последния пирон в ковчега му и да извади на бял свят доказателствата. Тогава резолюцията никога няма да мине, а ако по някакво стечение на обстоятелствата все пак бъде приета, ние спокойно ще можем да наложим вето, водени от съвестта си, и да настояваме за пълно разследване на финансовото състояние на Жусар. Ако престолонаследникът се разсърди много, ще го попитате какво е намислил брат му, че да дава един милион долара на френския представител в ООН.

Президентът се разсмя.

— Наистина ще е много забавно, но французите са наши съюзници, а ние не постъпваме така със съюзниците си.

Рап се изкуши да коментира, че няма голяма полза от съюзници като французите, но размисли.

— Дванайсет часа, сър. Само за това ви моля. Някога разочаровал ли съм ви?

Аргументите на Хейс свършиха. Той погледна към Кенеди за мнението й и тя кимна.

— Добре — каза президентът. — Имаш дванайсет часа.

Дългият полет от Америка до Европа му подейства отморяващо. Дейвид се беше облегнал удобно в седалката в салона на първа класа и изобщо не обръщаше внимание на филма, който показваха. Беше някаква драма, той в момента нямаше настроение да гледа драми. Може би, ако беше комедия, щеше да грабне вниманието му, но драма — не. В момента най-много имаше нужда да избяга за малко от суровата действителност и от жестоките си занимания. Той не изпитваше удоволствие, когато убиваше, но го приемаше като необходимо зло в името на палестинската независимост. Досега за тази кауза бяха загинали хиляди. Какво значение имаха тогава няколко души повече или по-малко? Знаеше го от много отдавна. Беше избрал този път в живота си с надеждата, че някой ден усилията му ще доведат до раждането на една нова нация. И сега, когато сбъдването на тази мечта беше толкова близо, гласът на виновната му съвест беше заглушен от бученето на реактивните двигатели. На височина 13 500 метра, някъде над Атлантическия океан, той се зави с тънкото синьо одеяло и в главата му нахлуха мисли за Палестина. И така Дейвид се унесе и заспа.

Кацна в Париж и смени самолета без произшествия.

Първия признак, че има нещо нередно, забеляза, когато кацна в Ница и хвана част от новините по телевизията. Почти седем часа беше откъснат от света и не знаеше какво става.

Гласуването не се бе състояло. Сградата на ООН беше затворена заради бомбена заплаха. Дейвид веднага разбра, че бомбената заплаха е хитър ход. Разгневен, той тръгна да търси отговори. За съжаление отговорите трябваше да дойдат от Омар. Както се бяха уговорили, лимузината го чакаше на уреченото място. Дейвид се качи отзад и се приготви за краткото пътуване по морския бряг. Изобщо не му мина през ума, че го следят.

Рап стоеше до прозореца на хотелската си стая. Беше изгасил лампите и предпазливо беше застанал на половин метър от прозореца. Преди да отпътува от Щатите, той удържа на думата си и каза на Анна къде отива и колко горе-долу ще се забави. Тя го попита дали внезапното му заминаване има нещо общо с колата-бомба и след кратко колебание той й отвърна утвърдително. Като цяло дори беше изненадан колко спокойно премина разговорът им.