Винс Флин - Мръсни афери

Намираха се в Оперативната зала, само Кенеди и президентът. Кенеди чакаше Хейс да отговори на въпроса й.

Той като че ли беше на път да размисли.

— Сър, вас няма да ви засегне. Идеята беше моя и аз дадох заповед. Мич вече подготви нещата така, че да бъде отречено всякакво ваше участие. Имаме агент на място, а след случилото се тази сутрин никой не би ни обвинил, че сме прекалено предпазливи и подозрителни. — Кенеди изчака няколко секунди и добави: — И нашият, и френският посланик не са в сградата. Сега е моментът, сър.

Нямаше друг начин. Французите отказваха да забавят гласуването, а Рап настоя да не им разкриват известната им информация за Жусар, докато не му дойдеше времето. Този коз щяха да си запазят за по-късно. В крайна сметка всичко се свеждаше до доверието. Хейс имаше доверие на Кенеди и Рап, а освен това бяха се оказали в безизходица.

Президентът погледна директора на ЦРУ и каза:

— Давай.

Кенеди набра номера на телефона и когато се обади познатият глас на директора на Центъра за борба с тероризма, тя започна:

— Джейк, онова телефонно обаждане, за което говорихме… време е. — Изслуша потвърждението от другата страна на линията и затвори.

Айрини Кенеди току-що беше наредила на Търбс да информира ООН за предполагаем терористичен заговор за нападение над щабквартирата на международната организация в Ню Йорк, планирано за днес. Директорът на ЦБТ беше инструктиран да каже само, че заговорът е част от мащабни действия, свързани с експлозията на колата-бомба във Вашингтон. Медиите щели да бъдат информирани и персоналът от щабквартирата трябвало да се евакуира до един час.

Рап стоеше в коридора до зала „Рузвелт“, облегнат на стената и скръстил ръце. Обикновено предпочиташе да остава анонимен, ала тази сутрин дори изпита удоволствие от играта на нерви.

Раната му вече беше в много по-добро състояние и въпреки че не беше спал почти цяла нощ, се чувстваше прекрасно. Сигурно защото най-накрая бяха постигнали някакъв напредък, предприемаха конкретни действия и принуждаваха различни хора да играят по свирката им. Да седи със скръстени ръце и да чака нещо да се случи, противоречеше на характера му. Вече му идваше да влезе вътре и да изскърца със зъби на посланика, когато мобилният му телефон завибрира. Рап погледна кой го търси. Беше от ЦБТ.

— Ало.

— Мич, няма да повярваш какво намерих. — Беше Оливия Борн и звучеше развълнувана. — Хванах нашия човек отново на камера. Току-що се регистрира на международното летище „Балтимор“ до Вашингтон.

— На летище „Балтимор“, сигурна ли си, че е той?

— Компютърът го откри. Правех проверки на камерите на летищата „Рейгън“, „Дълес“, „Балтимор“, гарите „Юниън Стейшън“ и „Ричмънд“. — Програмата, за която говореше Борн, беше способна да обработва стотици лица в секунда и светкавично да ги сравнява с образеца. — Той е, Мич. Почакай малко, сега ще ти дам името му и закъде пътува.

Умът на Рап препускаше.

— Каза ли на някого?

— Само на Маркъс. Той в момента работи по името и по дестинацията на полета.

— Онзи още ли е на гишето на летището?

— Не, току-що свърши с регистрацията, но го следим с камерата. Чакай малко… Маркъс има името. Дон Марен. Резервирал е място за самолет, който излита за Париж в десет и трийсет и две. Оттам, изглежда… лети за Ница.

— Я повтори. — Рап започна светкавично да пресмята различните вероятности. Дори когато Борн повтори думите си, Рап сякаш не я чу. Съзнанието му вече беше насочено към Европа. Вече не мислеше как да стигне до летище „Балтимор“ за половин час. Не мислеше как да се оправи с полицията на летището, с ФБР и с всеки друг, който би се опитал да се докопа до човека, най-вероятно убил палестинския и саудитския посланик. Изведнъж картината рязко му се проясни.

— Могат ли камерите да потвърдят дали наистина се качва на самолета?

Последва мълчание, докато Борн проверяваше нещо.

— Току-що настроих камерата на неговия изход. Вече се качват на самолета. Не мисля, че ще има време да избяга.

— Но ако има и билет за друг полет…

— Ще го проследя и ще се уверя, че се качва на самолета за Париж.

Ако нещата се объркаха, щяха да му се скарат, че не е уведомил полицията на летището да арестува непознатия. Ако го стореше обаче, щеше да има доста свидетели. А дори и да успееше да отмъкне непознатия от полицията и ФБР, щеше да му се наложи сам да го разпитва, а той мразеше подобни занимания. Имаше и по-добър начин, малко по-рискован.