Винс Флин - Мръсни афери

— Възможно е, но ако живее тук, ще е по-запознат със средствата, с които разполагаме, и няма да се остави да бъде заснет с камера.

— Очевидно.

— Той не знае, че сме по петите му.

— Точно така.

— Или просто го надценяваме.

— Така или иначе, накарай Оливия да провери данните на Министерството на отбраната — нареди Кенеди.

— Добре. А на МОСАД да казваме ли?

Кенеди поклати глава.

— Президентът няма да разреши. Още мисли, че израелците стоят зад убийството на Али.

— Това е нелепо.

— Не съм много убедена. Ами ако цялата работа е едно сложно мероприятие за компрометиране на принц Омар? — По скептичната физиономия на Рап Кенеди разбра, че не вярва в подобно нещо. — Само се замисли. Ако непознатият наистина е израелец и са го изпратили да компрометира принц Омар, а на него са обещали трона, който цял живот е искал повече от всичко…

— И каква ще е крайната им цел? — прекъсна я Мич.

— Да объркат саудитците и да ги изобличат като поддръжници на палестинските екстремисти.

— Не знам, Айрини. Прекалено е амбициозно.

— Не казвам, че не е, но поради тази причина не можем да се обърнем към Фридман и да го питаме кой е този човек. Мисля обаче, че е време да задействаме ФБР.

— Дали?

— Ако нашият човек е във Вашингтон, нямаме друг избор.

Той инстинктивно потръпна при тази мисъл. Не заради некомпетентността на Бюрото, а заради правилата, към които федералните щяха да се придържат безпрекословно. Ако хванеха терориста, щяха да спазят всички процедури. Колкото и да не му се искаше, Рап трябваше да се съгласи.

Двамата излязоха от зала „Рузвелт“ и се върнаха в Овалния кабинет.

В момента там имаше прекалено много хора. Докато Кенеди чакаше да говори с Хейс насаме, Рап се обади в ЦБТ и каза на Търбс да включи в разследването ФБР. Говореше по телефона, когато някъде вън проехтя гръм. Мускулите на Рап инстинктивно се стегнаха, защото много добре знаеше, че току-що близо до Белия дом е имало експлозия.

Маркъс Дюмонд седеше в ъгъла на своя кабинет-кабинка, напълно абстрахирал се от бурята, бушуваща около него. Бичият обор в Центъра за борба с тероризма на ЦРУ беше лабиринт от високи метър и половина пластмасови и платнени прегради. Отчасти за да не ги бъркат, отчасти като проява на странно чувство за хумор, коридорчетата бяха кръстени „Улица «Абу Нидал»“, „Алея «Осама бен Ладен»“ и подобни. Дюмонд беше един от главните кръстници на улиците в непрекъснато разширяващия се Бичи обор. Той съзнателно си беше избрал място в „Задънена улица“ с ограничен достъп.

Докато слушаше МР3 плеъра си, Дюмонд тракаше методично по клавиатурата на компютъра, като се въртеше постоянно между трите екрана. Беше попаднал на някаква следа. Още не знаеше на каква, но определено беше надушил нещо. Както му заръча Рап, той се съсредоточи върху последните транзакции, извършени от главния асистент на Омар. Най-трудното беше не да проникне в защитените мрежи на въпросните финансови институции — това беше сравнително лесно. Истинският проблем се заключаваше в несметното богатство на Омар. Той използваше буквално стотици банки, за да го разпределя. Все пак Дюмонд не си беше губил времето да преглежда различните парични преводи на принца, управлявани от Чейз Манхатън Банк или от Дойче Банк. Всъщност той веднага изключи от списъка всички банки в Съединените щати, Великобритания, Япония, Канада и Германия и се съсредоточи върху онези страни, които бяха известни с либералните си финансови закони.

Трябваше му само да прочете досието на Девон льо Клер, за да разбере накъде да се насочи. Обратен снобар като него би се спрял само на един вид банки. Известните с репутацията си швейцарски банки бяха перфектният избор. Те мислеха за всичко и се държаха с достойнство и коректност, каквито хора като Девон изискваха.

Търсенето по името на Омар или по имената на различните му фирми се оказа доста обременително. Дюмонд планираше да използва две стратегии, преди да повика хората от Министерството на финансите и ФБР, които да се вгледат с лупа в сметките. Беше ги виждал да го правят и преди — да проверяват всеки чек или паричен превод, за да разберат крайното му назначение. Финансите на Омар биха създали работа на петдесет агенти в продължение на шест месеца. Дори тогава можеха да пропуснат нещо, защото гледаха да спазват правилата — политическите и законовите.

Дори и да познаваха триковете на Дюмонд, щяха да се побоят да ги използват. Двайсет и осем годишният хакер от Масачузетския технологичен институт можеше да постигне резултати много по-бързо. Нищо от информацията, която щеше да придобие, нямаше да може да бъде използвано в съда, но Дюмонд беше работил достатъчно с Рап и знаеше, че той предпочита да урежда нещата тихо и незабелязано.