Дърк Флетчър - Опасна мисия в Тексас

Бяха общо седем души, в това число Спър, Шорти и Ед Хънт. Всеки един от тях носеше на седлото си карабина, а в кобура си неизменния револвер. Спър не очакваше някакви сериозни неприятности, но все пак се бе приготвил. Ако шестима ездачи са карали животните, значи поне двама от тях са останали при стадото.

Щеше да отнеме цял един ден да дамгосат отново двеста глави добитък, особено ако трябва да заличат дамгата на ранчото „Бар Уест“, за да сложат тази на „Съркъл Джей“. А можеха и да изчакат няколко дни, преди да решат да го направят. Спър си мислеше, че ако той трябваше да организира кражба на добитък, дамгосването щеше да бъде първото нещо, което щеше да направи, след като събереше животните. Щеше да изчака само толкова, колкото бе нужно да се нагорещи желязото.

През по-голямата част от пътя препускаха в галоп и пристигнаха на границата на „Съркъл Джей“ в ранния следобед. Навлязоха без колебание в земите на ранчото. Щеше да им отнеме още два часа езда, докато намерят стадото.

Спър насилваше конете да тичат още по-бързо. По това време на годината в седем часа щеше да е мръкнало. Ако луната изгрееше, можеха веднага да подкарат стадото обратно, но той не знаеше колко време щеше да му отнеме да убеди пазачите да се оттеглят.

Оказа се, че трябваше да яздят повече от два часа. Беше минало шест и половина, когато Спър забеляза стадото, част от което не се виждаше поради хълмистата местност, но не можеше и да бъде изпуснато от очи.

Не се виждаха ездачи, нито дървени постройки, не се усещаше миризмата на дим. Спър и останалите навлязоха сред стадото.

— По дяволите, повечето добичета са от „Съркъл Джей“ — изръмжа Фънт. — А, ето едно от нашето ранчо — и още едно, и още. Смесили са ги с техните животни.

Спър се изправи на стремената и стъпи на седлото, за да може да вижда по-надалеч. Забеляза един самотен ездач, който преминаваше през една падина на не повече от триста ярда.

— Ще се върна след малко — извика той на останалите.

Измъкна карабината си, зареди я и даде един изстрел над главата на бягащия конник.

Непознатият се обърна, вдигна ръце, а конят му постепенно забави ход и най-накрая спря.

— Кой, по дяволите, си ти? — извика каубоят от „Съркъл Джей“ към насочилия карабината си срещу него Спър.

— А ти кой си? — попита на свой ред Спър, без да го удостои с отговор.

— Ларсън. Работя в „Съркъл Джей“. Тези земи са на мистър Джордан.

— Правилно, но къде са другите петима мъже, с които откраднахте двеста глави добитък от ранчото „Бар Уест“?

Мъжът поклати глава.

— Не разбирам за какво говорите.

— Така си и мислех, че ще кажеш. Слизай от коня.

Непознатият слезе.

— Свали колана с револвера и го пусни на земята. Веднага!

Мъжът се намръщи, погледна към карабината на Спър и хвърли колана и револвера си на земята.

— Сега ботушите — събуй ги! — заповяда Спър.

— Ботушите ми? Ще има да вземаш.

Спър стреля веднъж и куршумът от карабината се заби в земята на сантиметри от крака на каубоя. Ларсън подскочи уплашен, седна на земята и свали ботушите си.

— Точно така. Сега свали панталоните и ризата си и ги сложи върху ботушите.

— Виж какво, аз просто работя тук. Ако имаш зъб на някого, по-добре се срещни с шефа.

Спър отново стреля със спенсъра, а куршумът се заби в един от ботушите, като го запрати на три фута надалеч.

— Хайде, ризата и панталоните. Веднага!

Каубоят въздъхна примирено, съблече ризата и работните си джинси и остана само по долно бельо. Спър кимна и махна с ръка към полусъблечения мъж.

— Сега си свободен да си вървиш. Върви и кажи на шефа си, че добитъкът, който той открадна от ранчото „Бар Уест“, е на път към дома. Кажи му също, че агентът от тайните служби Спър Маккой ще заведе дело в съда за кражба на добитък. Както знаеш, за такова престъпление в Тексас бесят. А сега изчезвай!

Мъжът се втренчи за момент в Спър, след това се обърна и се отправи сред дивата тексаска прерия към къщата на ранчото „Съркъл Джей“. Спър взе дрехите и ботушите на каубоя със себе си, тъй като не искаше каубоят, в случай че се върне, да ги намери. Щеше да ги захвърли две мили по-нататък.

Докато Спър се върна при другите, Ед Хънт бе събрал 200 глави добитък. Вече се бе мръкнало съвсем.

— Не съм сигурен дали всичките са наши — каза Ед. — Много е тъмно и не мога да видя всичките дамги, но мисля, че повечето добичета са наши. Взехме около двеста глави, за да си компенсираме неприятностите, които ни причиниха.