Дърк Флетчър - Опасна мисия в Тексас

— До следващия път. Може би е по-добре да върна значката веднага и да офейкам в Мичиган или Чикаго, или някъде другаде, където никой не ме познава.

— Да, разбира се, може би ще е още по-добре, ако просто легнеш и умреш! От колко време продължава това — искам да кажа, откога те предизвикват по този начин?

— Сега, като се замисля, смятам, че е повече от две години, но имам чувството, че винаги е било така.

— А това можеше да бъде последният път, когато някой те разпознава, Бен. Времето лети.

Бен сви рамене.

— По дяволите, времето и аз сме приятели. Справяме се чудесно. — Той кимна. — Нека да опитаме твоя план. Сигурно още няколко години ще ме бива да изпълнявам длъжността шериф.

В уреченото време Бен Джонсън излезе от офиса и чу вик, който се разнесе от около трийсет ярда.

— По дяволите, най-накрая се реши да се изправиш срещу мен. Не мислех, че ще имаш куража да го направиш. Хайде да се захващаме за работа.

Бен излезе на улицата, а Нервайн заслони очи с ръка, докато пристъпваше към шерифа. Когато се приближи на двайсет фута, спря.

— Просто исках да съм сигурен, че това си ти, Бен. Изобщо нямаше да ми е приятно да убия някой вместо теб, а след това да те преследвам.

Той зае позиция на покритата с прах улица, като разкрачи крака и присви леко колена. Дясната му ръка се насочи към дръжката на револвера, който се подаваше от кожения кобур на дясното му бедро.

— Готов ли си, старче? — попита Нервайн. — Готов или не, времето ти настъпи. Сега ще трябва да умреш.

— Спрете, сър — разнесе се отляво сърдитият глас на Спър Маккой. — Не пипай оръжието или си мъртъв. Я се огледай! Дулото ми е насочено право към теб.

Нервайн се намръщи и се обърна така, че да вижда Спър.

— Какво правиш, по дяволите? Това не те засяга, въпросът е личен.

— Не е съвсем така, Нервайн. Казвам се Спър Маккой и съм агент от тайните служби на Съединените американски щати и те арестувам за нарушаване на закона и извършване на углавно престъпление. Дуелите са забранени в Тексас. Предизвика този човек на дуел, появи се готов да се биеш, а сега даде да се разбере, че си готов да извадиш револвера и да застреляш шерифа. Следователно имам всички основания да те поставя под арест заради това, че в момента извършваш престъпление. Вдигни ръце и сложи пръстите на главата си.

Нервайн се поколеба и Спър попита с леден тон:

— Да не би да смяташ, че можеш да се справиш с оръжие, насочено към гърдите ти?

Нервайн сви рамене.

— По дяволите, не можеш да ме хвърлиш в затвора. Никои съдебни заседатели няма да ме осъдят поради такова смешно обвинение.

— Забравяш, Нервайн, че това е Тексас. Нещата са малко по-различни тук, а ние не обичаме да заплашват шерифите ни. А сега тръгвай към офиса на шерифа. Гледай да не поемеш в друга посока, защото в момента, когато направиш това, ще те застрелям на място.

Шерифът Джонсън ги чакаше пред вратата на офиса. Той се усмихна, извади от кобура револвера на Нервайн и бутна негодника в първата килия.

— Обвиненията срещу теб ще бъдат написани след миг, Нервайн. Предполагам, че ще останеш в тексаския затвор най-малко година. Скоро ще има затвори в Остин, така че може и там да те пратят.

Като заключи Нервайн в килията, Бен се върна и запали малката печка, след което сложи кафеварката. Джонсън погледна внимателно Спър.

— Значи казваш, че е по-добре да използвам подчинените си за тази работа. Може би си прав. Ако до две години някой друг престъпник не ме познае, спокойно ще мога да се оттегля. Кой знае?

Той разтика огъня, след това погледна Спър.

— А сега кажи ми какво става с онова момиче, дъщерята на сенатора? Бил си при индианците, така ли? Чух те да казваш, че ще преговаряш с команчите за откуп. Какво се случи?

Спър прекара една самотна нощ в хотела, а на следващата сутрин освободи стаята, прибра нещата си и пренесе всичко в ранчото „Бар Уест“. Осем каубои все още бяха на легло поради треската, но очевидно се чувстваха по-добре. Шест други ездачи се бяха отправили в прерията, за да опитат да уловят още диви коне, необходими за откупа на Пени.

Спър пристигна в ранчото около десет сутринта, а два часа по-късно, точно когато готвачът бе извикал всички на обяд, в къщата пристигна един от ездачите, целият зачервен от напрежение, а конят му, който той бе оставил отвън, бе целият изпотен и дишаше тежко. Каубоят тръгна да търси надзирателя, след това и двамата забързаха към кухнята. Сенатор Уолингтън току-що бе седнал да обядва със Спър, когато двамата мъже се втурнаха забързано в стаята.