Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

Тал се засмя.

— Минаваш за кралски благородник, факт.

— Срещна ли се с херцога на Оласко на кралската вечеря преди два дни? — попита Калеб.

Лицето на Тал помръкна и той се наведе леко напред, подпрял лакти на колене. Сниши глас, за да може да го чуе само Калеб.

— Да. И разпознах един мъж: лейтенант Кемпънийл. Водеше войниците на Оласко, които подкрепиха Гарвана и убийците му при избиването на близките ми.

— Знам. Той е на турнира. И е един от тридесет и двамата, тъй че има сериозен шанс да се срещнеш с него.

— Бих предпочел да го срещна другаде, без свидетели.

— По време на турнирите понякога се случват злополуки. Фатални злополуки.

Тал го погледна.

— Да не ми казваш, че трябва да го убия пред краля и хиляда свидетели?

Калеб поклати глава и се усмихна тъжно.

— Суетността на младите. Не. Казвам ти да внимаваш, защото ако Кемпънийл има и най-смътно подозрение кой си, ти може да се окажеш нещастната жертва.

— Как би могъл да разбере? — попита Тал. — Нямам татуировки, които да ме отличат като оросин. Мисля, че съм убедителен в ролята на син на дребен благородник. Кой би могъл да си помисли друго?

— Заради начина, по който си го погледнал, несъмнено. Човек като него си създава много врагове през годините и без дори да ги знае по външност. Просто бъди нащрек.

— Ще бъда.

— Просто исках да разбера дали случайно на събирането не е имало някой друг, някой, който може би не е изглеждал… съвсем на място.

— Не — отвърна Тал. — Херцогът имаше някакви близки със себе си, синът му, предполагам, заради приликата, но не ги представи. По негова преценка рангът ми едва ли е толкова голям, че да си прави труда. Кого търсиш?

— Не знам — каза Калеб. — Има един… магьосник. Двамата с баща ми са си пресичали пътищата преди години. Имаме сведения, че може да се е върнал. Мислехме го за мъртъв, но може би сме сгрешили… — Очите му за миг се зареяха в празното, после той добави: — Според това, което съм чувал за него, този човек е по-труден за убиване и от хлебарка.

— Как се казва?

— Наричаше се с много имена, тъй че се съмнявам да използва някое от познатите ни.

— Как изглежда?

— Външността му се променя. Тонът на Тал стана язвителен.

— Човек, който може да прилича на кого ли не, и с име, което никой не знае. Разбира се, че ще си отварям очите за него, Калеб.

— Според това, което каза баща ми, вероятно ще можеш да усетиш нещо у него в мига, в който го срещнеш, ако го срещнеш. Той е магьосник, могъщ, а сърцето му е черно като катран.

Тал замълча, загледан в двубоите долу: четири тура в различни ъгли на залата. После отрони:

— В някой момент трябва да убия херцога на Оласко.

— Знам. Той стоеше зад унищожаването на народа ти, Тал.

— Защо?

— Защото оросините бяха неудобни за плановете му, нищо повече. Трябваше му чист път до северната граница на Фаринда, а твоите съплеменници стояха на пътя му. По-лесно беше да ги премахне, отколкото да договори път през планините. Тревожеше се, че твоето племе може да пресече пътя му към краля на Фаринда.

— И затова изби всички мъже, жени и деца във Висока твърдина?

— Да. — Калеб подпря ръце на перилото на галерията. — Той подготвя нашествието към Фаринда вече от пет години.

Принуди със сила Латагор да сключи примирие и да разреши да остави там гарнизон. Говори се, че пролеттта ще тръгне срещу ородоните.

— Защо? — попита Тал. — Те изобщо не са толкова близо до Фаринда.

— Защото му трябва нещо, което те имат: златните мини. Войната е скъпо начинание, а ородоните почти не копаят златните си мини в тяхната част от планините. С това, което успее да вземе от тях за година, ще може да финансира поне десетгодишна война.

Умът на Тал се замая. Ородоните бяха далечни братовчеди на народа му и като такива бяха единствените живи хора, с които изпитваше родствена връзка.

— Пролетта?

— Да, така се говори.

Тал стана.

— Калеб, да се приберем. Трябва да говоря с Робърт и Магнус.

Калеб също се надигна.

— За какво?

— За това, което смятате да правя, след като спечеля този проклет турнир.

И без да се обръща да види дали Калеб ще го последва, Тал бързо заслиза по стълбището.

Робърт и Магнус седяха на масата. Паско вареше на огнището котле кешийско кафе. Калеб се беше облегнал на стената, а Тал стоеше прав срещу двамата магьосници.

— Е, ако спечеля този турнир, след това какво? Магнус погледна Робърт и той кимна.

— Ще имаме задача за теб.

— Това го предположих. Но каква? Магнус опря лакът на масата. — Ще ти се каже, когато моментът е подходящ.