Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

А освен това съзнаваше, че щом турнирът свърши, го очаква още нещо — и не знаеше какво е. Възприемането на ролята на благородник като че ли вървеше точно както беше предсказал Рондар и очевидно бе причината за няколкото му години обучение, но все още не му бяха обяснили защо.

Личните му планове не се бяха променили. Рано или късно щеше да хване убийците на близките си, но докато не приключеше със сегашната си роля, докато не решаха Учителят Пъг и приятелите му, че задълженията му към Конклава са изчерпани, трябваше да чака.

Все пак напоследък го глождеше едно все по-усилващо се притеснение: ами ако станеше така, че изобщо не го освободят от дълга му към Конклава? Ако се случеше да загине, преди да е успял да отмъсти за избитите си близки? С втората възможност нямаше смисъл да се занимава. Ако съдбата отредеше последният оросин да загине, преди виновниците да бъдат наказани — така да бъде. Но първата го тревожеше, защото кой от двата му дълга бе първостепенен? Жизненият дълг бе нещо, което никой оросин не можеше да пренебрегне току-така, защото това би посрамило не само човека, но и неговото семейство и предците му. Но кръвната мъст, изисквана от племенната му култура, бе също толкова важна. Надяваше се, че боговете ще погледнат благосклонно и ще му посочат верния начин да изпълни и двата си дълга доблестно.

Превъртя се по корем и си помисли, че може и да не го направят. Такива неща обаче не зависеха от него, тъй че най-добре беше да не се терзае.

Полежа половин час, но сънят така и не го споходи. Накрая реши, че настроението му може би ще се пооправи с една по-дълга баня. Стана и извика Паско.

Слугата се появи на прага и Тал каза:

— Отивам в Ремарга. Донеси ми дрехи. Ела веднага, щом избереш подходящо облекло за вечерята. Каретата да ме чака пред Ремарга час след залез-слънце.

— Да, милорд.

Тал се облече, излезе и тръгна по улиците на Ролдем. Вървенето пеш през града никога не го отегчаваше — оживените дюкяни по улиците, гъстите пъстроцветни тълпи, млади, стари, мъже и жени, търговци и моряци, благородници и простолюдие. Мирисът на море бе навсякъде и това, съчетано с шума и суматохата, бе опияняващо за едно момче, израснало в самотата на планините.

Тал се зачуди дали съдбата ще му предостави възможност някой ден да се върне в местата на своето детство и дали той ще приеме тази възможност, ако му се предложи. След кратък миг размишление реши, че ще го направи. Защото колкото и възхитителни да бяха нещата, които бе придобил — знания, опит и материално благополучие, — те бледнееха пред онова, което бе загубил: дом, семейство, детство.

Ако желанието му можеше да се осъществи, бе готов да замени всичко, за да върне майка си, баща си, сестра си, всички от клана — да са пак здрави и щастливи. Горчеше му от мисълта, че дори най-могъщият чародей, дори всички чародеи заедно, не могат да изпълнят такова желание.

Стигна до една пресечка и сви надясно през тълпата в късния следобед. Само след няколко секунди разбра, че някой го следи. Ловджийският му инстинкт или това, което Накор бе назовал „бучката тревога“, случаен поглед през рамо, отражение в прозореца на дюкян, нещо го беше предупредило: разбрал беше някак, че на тридесет стъпки зад него има човек, който го следи, откакто бе излязъл от жилището си.

Спря пред витрината на един дюкян, уж че оглежда изложените изделия. Човекът, когото бе забелязал с периферното си зрение, също спря и се засуети, все едно търси нещо из джобовете си. После, с престорено ядосана физиономия, мъжът се обърна и бързо закрачи обратно, но не и преди Тал да запомни външността му. Беше нисък и жилав, крачеше бързо и с пестеливи движения, което предупреди Тал: опасен човек.

Тал знаеше, че бързо ще се скрие сред тълпата, така че не тръгна подир него. Първо, нямаше да успее да го настигне. Второ, така щеше да се издаде, че го е разкрил. Той или някой друг скоро щеше да се появи отново. Някой дебнеше Тал — и той трябваше да разбере кой и защо.

Ако се окажеше платен убиец, нает от някоя разгневена млада жена или нейния баща, това беше едно, но ако това имаше нещо общо с Конклава на сенките, бе съвсем друго. Може би трябваше да изпрати Паско, за да предупреди Робърт и останалите.

Закрачи небрежно към банята, като се отклони от обичайния си маршрут. На няколко пъти спря, за да се увери, че вече не го преследват.

Пред Ремарга го посрещна един от добре познатите му прислужници.

— Добър ден, милорд.

— Добър да е, Свен — отвърна Тал. — Салмина свободна ли е?