Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

Магнус тръгна към кухнята с думите:

— Последвай ме.

Нокът се подчини. Минаха през кухнята — Лео и Марта вече готвеха обяда — и излязоха на двора. Чародеят нареди:

— Стой до мен и се дръж за тоягата ми.

Нокът застана до него, като премести кесийката и чистите дрехи под лявата си мишница, за да може да се хване за тоягата с дясната ръка.

Магьосникът извади от гънките на халата си сфера, направена от метал, с бронзов или може би дори златист блясък, натисна някакво лостче отстрани с палец… и ги обгърна звук като от рояк пчели.

Нокът имаше чувството, че светът пропада под краката му. Сърцето му подскочи. За миг му се стори, че е ослепял, но вместо черен мрак откри, че се взира в дълбоко сиво пространство, абсолютна пустош. После земната твърд се върна под краката му, но той имаше чувството, че се измества. Вкопчи се здраво в тоягата на Магнус, за да не падне. Изведнъж го споходи смътното усещане, че е далече от хана. Все още беше нощ. И долавяше странен мирис във въздуха, острота, каквато не беше усещал никога, а в далечината се чуваше чуден звук — като гръм, само че тих и накъсан, повтаряше се на интервали, щом се вслушаше. Магьосникът го погледна и каза:

— Чуваш прибоя.

Нокът извърна към него очи в тъмното. Лицето на Магнус беше скрито в сянката на широката шапка и единствената светлина по него бе от залязващата луна — малката.

— Прибой? Какво е прибой?

— Вълните, които се разбиват в скалите.

— Близо сме до морето? — попита Нокът и веднага осъзна, че задава глупав въпрос.

Но Магнус не го сгълча заради объркването му, а каза само:

— Ела.

Тръгнаха по някаква пътека нагоре и се озоваха пред малка колиба от плет и кал, със сламен покрив. По някаква причина звукът от разбиващите се в скалите вълни тук беше по-силен.

— Като се съмне, ще можеш да видиш северния бряг на острова — каза Магнус и влезе в колибата.

Нокът го последва и се озова в малка стая. Подът беше от пръст, но много здраво утъпкана. Младежът пристъпи напред и видя смътно проблясващата светлина на малък огън в каменно огнище. Клекна и докосна пода.

Магнус остави тоягата си в ъгъла, свали си шапката и смъкна пътната си торба. Погледна Нокът през рамо и се усмихна. — Забеляза пода.

— От какво е?

— Скала. Беше пръст, но едно умно заклинание — и се превърна в скала. Опитвах нещо, което да го докара малко по-близо до мрамор, но някъде по средата на заклинанието пренебрегнах една фраза. — Сви рамене. — Малко суетно от моя страна всъщност. — Махна с ръка към стените и покрива.

Стените никога няма да се наложи да се правят отново или покривът да се сменя.

В стаичката имаше четири неща: огромен скрин, маса с два стола и постеля на пода.

— Това е моята постеля — каза Магнус. — Ти ще спиш до огнището.

Нокът кимна към вързопчето с вещите си и попита:

— Това къде да го оставя?

Магьосникът повдигна леко вежда, докато оглеждаше оскъдните вещи на младежа.

— Дрехите използвай за възглавница. Кесийката я скътай някъде.

Нокът кимна и се огледа. В единия ъгъл до огнището имаше ръжен, котле и метла, но другият беше празен. Сложи вързопчето там.

— Ела — каза Магнус.

И щом излязоха под нощното небе, заговори:

— Не си глупаво момче. Погледни звездите и ми кажи къде сме сега според теб.

Нокът вдигна глава и сравни небето с онова, което познаваше от дете в родните планини. Проследи залязващата Малка луна и погледна на изток, където смътното сияние възвестяваше издигането на Голямата. После каза:

— Четири часа остават до разсъмване. В чифлика на Кендрик беше утро. — Имаше много смътна представа от география, след като беше видял само няколкото карти в хана на Кендрик, докато Робърт ги проучваше. Но с малкото знания, с които разполагаше, най-сетне отвърна: — Намираме се на остров в Горчивото море.

— Добре. Как стигна до този извод?

— На запад сме от мястото на Кендрик, иначе щеше да е Ден, или ако бяхме още по на изток, щеше да е късно през Деня или рано вечерта и Малката луна щеше да е още ниско в небето на юг, вместо да залязва на запад. Но не сме толкова далече на запад, че да е оттатък Проливите на мрака и в Безкрайното море. И сме… на юг от хана на Кендрик.

— Добре — повтори Магнус.

— Може ли да знам защо съм тук? — попита Нокът. Магнус каза:

— Стисни отново тоягата и не я пускай по никакъв повод, Нокът хвана тоягата и изведнъж се усети, че нещо го изстреля във въздуха, все едно че бе понесен от гигантска ръка. Земята изчезна под краката му със замайваща бързина и двамата се зареяха из облаците.