Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

— О, нима? — попита тя многозначително.

Тя задържа вратата отворена и той мина покрай нея. Меги затвори, а той остави двете големи ведра на земята и каза:

— Меги?

— Какво? — сопна се тя и го погледна намръщено.

— Защо не ме харесваш?

Искреността на въпроса я изненада. Тя онемя за миг, после се шмугна покрай него и каза тихо:

— Кой ти е казал, че не те харесвам?

И преди да успее да й отвърне, вече се беше шмугнала в кухнята. Той вдигна ведрата и ги отнесе при буретата. Наистина не ги разбираше тези хора.

След вечерята Нокът потърси Робърт, който се беше настанил в една стая в дъното на хана, на първия етаж. Знаеше, че има жизнен дълг към този човек. Знаеше, че ако не го освободят от този дълг, ще служи на Робърт де Лийс до края на живота си или дотогава, докато самият той не спаси живота на Робърт. Но не му беше ясно какви планове има Робърт за него. Беше изтръпнал от скръб и смазан от промените в живота си от Средилетие насам, но сега, покрай бързо приближаващата се зима, беше започнал да мисли повече за бъдещето и да се чуди каква ще е съдбата му, когато дойде пролетта и следващото лято.

Поколеба се пред вратата; никога досега не беше се натрапвал на Робърт и дори не знаеше дали това е позволено. Пое си дълбоко дъх и леко почука.

— Влез.

Той бавно отвори вратата и надникна вътре.

— Може ли да поговоря с вас?

В стаята на Робърт имаше само легло, ракла за дрехите му, малка маса и столче без облегалка. Той седеше на столчето пред масата и разглеждаше някакъв голям предмет, който според Нокът представляваше много листове пергамент, съшити наедно. До него беше поставена свещ, единственото осветление в стаята. Леген и кана с вода разкриваха другото предназначение на масичката, когато Робърт не я използваше за работата си.

— Влез и затвори.

Нокът се подчини и застана непохватно пред Робърт.

— Разрешено ли е? — попита накрая.

— Какво да е разрешено? — Разрешено ли ми е да ви задам въпрос.

Робърт се усмихна.

— Най-после. Не само че е разрешено, желателно е. Какво тревожи ума ти?

— Много неща, господарю. Робърт повдигна вежди.

— Господарю?

— Не зная как иначе да ви наричам, а всички казват, че вие сте моят господар.

Робърт махна към леглото.

— Седни.

Нокът седна все така непохватно.

— Най-напред, подходящо е да ме наричаш „господарю“ пред хората, но когато сме насаме или с Паско, можеш да ми казваш просто Робърт. Разбрано?

— Да. Не разбирам обаче защо. Робърт се усмихна.

— Имаш толкова остър ум, колкото е и окото ти, Нокът на сребърния ястреб. Е, за какво искаш да се видим?

Нокът уталожи мислите си, помълча малко, докато претегли подходящите думи. После попита:

— Какви са плановете ви за мене?

— Това те безпокои?

Нокът наведе очи за миг, после си спомни думите на баща си, че трябва винаги да среща погледа на другия човек и да поставя проблема си прямо.

— Безпокои ме.

— И все пак изчака няколко месеца, преди да попиташ. Нокът отново замълча. После отвърна:

— Трябваше да премисля много. Аз съм без свои хора. Всичко, което ми беше познато, вече го няма. Не знам вече кой съм.

Робърт се отпусна в стола си и забарабани с пръсти по масата. След малко каза:

— Знаеш ли какво е това? — Потупа подвързаната купчина пергамент.

— Някакво писмо, мисля.

— Това се нарича книга. В нея има знание. Съществуват много книги с различни видове знания в тях, също както всеки от нас е различен човек.

— Някои хора, Нокът — продължи той, — живеят своя живот, без да им се налага да взимат много решения. Родени са някъде, отрасват там, оженват се и раждат деца, остаряват и умират на същото място. Точно така щеше да стане и с теб, нали?

Нокът кимна.

— Други съдбата може да ги отнесе незнайно къде и трябва сами да избират своя живот. Така е и с тебе сега.

— Но аз съм ви в дълг.

— И ще си изплатиш този дълг. А след това?

— Не знам.

— В такъв случай имаме обща цел, защото като открием как най-добре би могъл да ми послужиш, ще открием също така какво е предопределението ти.

— Не разбирам. Робърт се усмихна.

— Това не е необходимо, поне все още. С времето ще разбереш. Дай сега да ти кажа някои неща, които би трябвало да знаеш… Следващата седмица ще прекараш тук, в хана на Кендрик. Ще вършиш много неща, ще работиш в кухнята, Както досега, и в конюшнята, и по други задачи, каквито Кендрик сметне за добре. Също така от време на време ще служиш на Калеб или на Магнус, ако им потрябваш, докато сме тук. И от време навреме ще пътуваш с мен. — Той се обърна и сложи отново ръка върху книгата. — А утре ще започнем с урок по четене.