Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

— Хм, но кой ще се възползва от този шанс? — попита Кендрик. — Това е въпросът, нали?

— Всички ни използват, по един или друг начин — отвърна Магнус. — Помислял ли си поне за миг, че моят живот можеше да е по-различен?

— Не. Твоята съдба е предопределена от това кои са родителите ти. Само това. Брат ти обаче имаше избор.

— Не чак толкова голям всъщност — каза Магнус. — Калеб няма дарба за магия, но можеше да стане нещо повече от войник.

— Твоят брат е повече от войник. Обучен е от елфи за ловец, владее повече езици, отколкото знам, че съществуват, и е един от най-добрите живи познавачи на човешкия нрав. Жалко, че не беше до мен, когато потушихме въстанието в Стегата на Бердак. Опитът да се измъкнат сведения от пленниците в Залива на предателя не беше пролетна веселба, да ти кажа. Калеб може да разбере кога някой лъже, само като го погледне. — Кендрик поклати глава. — А бе, бива си го вашето семейство. И мисля, че същото е и с това момче. Мисля, че от него може да излязат много неща. — Плесна Магнус по рамото. — Само не го съсипвай, докато се опитваш да направиш от него прекалено много неща, приятелю.

Магнус не отвърна нищо. Кендрик си тръгна, а той погледна към небето, все едно се опитваше да прочете нещо във въздуха. Вслуша се в звуците на гористите земи, а после отпрати сетивата си навън. Всичко беше така, както трябваше да е. Обърна се и погледна назад. Какво го беше обезпокоило за миг? Навярно предупреждението на Кендрик за момчето. Все пак един меч си остава неизкован, докато металът не се нажежи, а ако в стоманата има недостатък, точно тогава го открива човек, в изпитанието. А всеки меч щеше да е нужен за предстоящата война, ако планът на баща му се окажеше неуспешен.

Нокът надигна последния чувал брашно върху камарата, която беше натрупал. Цял фургон с провизии беше пристигнал от Латагор и цял следобед той го беше разтоварвал, мъкнеше товара надолу по стъпалата в мазето под кухнята. Освен достатъчно брашно за зимата имаше кошове със зеленчуци и плодове, внесени от други земи и съхранени с помощта на някакво чудато изкуство, което Нокът не разбираше, макар да беше подслушал достатъчно в кухнята, за да разбере, че такова вълшебно съхраняване струва много скъпо и е по възможностите само на благородници и богаташи.

Лео и Марта веднага бяха награбили всевъзможни малки кутии, пълни с подправки, билки и разни други добавки, които готвачът смяташе за по-ценни от теглото им в злато. Всичките им провизии за зимата, с онова, което бяха отгледали в градината и събрали през есента, и каквото Нокът и Калеб можеха да наловят, означаваше добра зимна храна, много повече от всичко, с което момчето беше свикнало.

— Нокът! — чу се гласът на Лела отгоре и той забърза по широките дървени стъпала. Лела стоеше до фургона и гледаше унесено нагоре. — Виж! — Посочи му небето.

Валеше сняг, малки снежинки, понесени от лекия, но настойчив ветрец; повечето се стапяха, преди да стигнат до земята.

— Какво толкова? — сви рамене Нокът. — Сняг.

Лела го погледна нацупено, едно от многото й изражения, които го караха да изпитва онова странно усещане в стомаха си. Всъщност дори малко под него. — Възхитително е — каза тя. — Не е ли красиво? Нокът погледа падащите снежинки и отвърна:

— Никога не съм мислил за това. В моето село снегът означава месеци вътре в къщите или лов из преспи, високи до гърдите ти. — Кой знае защо, само при споменаването на думата „гърди“ очите му се изместиха към бюста на Лела, но той побърза да отклони поглед. — Пръстите на краката винаги ме болят след лов. — О, отвърна тя с насмешливо неодобрение. — Никакъв усет нямаш за красота. Аз съм от земя, която никога не вижда сняг. Чудесен е!

Нокът се усмихна.

— Щом казваш. — Погледна към фургона. — Трябва да кажа на коларя, че съм разтоварил всичко. — Затвори големите дървени врати към мазето, после се обърна и тръгна към вратата на кухнята. Щом влезе, осъзна колко студен е станал въздухът навън; кухнята изведнъж му се стори топла и уютна.

Коларят и помощникът му седяха на една маса в ъгъла на кухнята и ядяха гозбата, която им беше поднесла Марта. Вдигнаха очи, щом Нокът се приближи.

— Фургонът е разтоварен — каза той. Помощникът, длъгнест мъж с клюнест като човка на ястреб мишелов нос, се ухили. Липсваха му два предни зъба.

— Добро момче си, ще ни разпрегнеш конете, нали? Още не сме се наяли, а няма да е добре да ги оставим да треперят на студа. Ще останем тука за през нощта, тръгваме си на север на съмване.