Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

Играта беше объркваща. Четиримата господари се поставяха отдясно наляво и се обръщаха четири карти. Целта на играта бе да се поставят картите по групи до господарите, като единствената забрана бе картите да се поставят до карти със същия номер или група. Следващата цел беше да се правят „пакети“ от четири карти с еднакви номера, в каре. Това продължаваше, докато не се съберат четирите аса, в който момент те излизаха от играта. След това двойките и така нататък, докато не останат само господарите.

Нокът бързо разбра, че играта е много трудна за спечелване, прекалено много трябваше да се разчита на случайния късмет, а не на умението. Но беше нужно и известно умение, за да можеш да предвидиш ситуации, в които някои карти ще се окажат изолирани от други със същата стойност.

Половин ден Нокът я игра въодушевено, решен на всяка цена да я усвои до майсторство. После осъзна колко много случаен късмет е необходим и играта започна да му става безинтересна. Въпреки това Робърт настояваше да играе, седеше мълчаливо до него и го наблюдаваше.

Докато редеше картите за следващата игра, Нокът не за първи път се зачуди защо и с каква цел Робърт го учи на тези неща.

— Робърт, защо го правиш това? — прошепна Магнус. Робърт отвърна също така шепнешком:

— Съплеменниците на момчето прилагат в ежедневието си твърде малко абстрактна логика. Те са ловци, селяни, поети и воини, но математиката им е елементарна и всякакви дисциплини, основани на напреднала логика, са им чужди. Имат строители, да, но не и инженери, и много по-малко практикуващи магия от който и да е друг народ, за който знам, може би не повече от един-двама из цялата земя на оросините.

Говореха на Кралската реч, езика на Островното кралство, за да не може Нокът да ги разбере.

— И игрите трябва да го научат на логика? Робърт кимна.

— Те са начало. Това е много основно упражнение в решаване на задачи.

Светлосините очи на Магнус се бяха приковали в картите на масата.

— Играл съм четиримата господари, Робърт. Ти ме научи на нея, помниш ли? Играта е трудна. Няма да спечели много.

Робърт се усмихна.

— Не става въпрос за печеленето. Става въпрос за разпознаването на непечеливша ситуация. Виж, той разбра, че тези четири карти гарантират, че няма да я спечели. — Загледаха мълчаливо как Нокът събира отново картите, като остави господарите на мястото им, и започна нова игра. — Отначало минаваше през цялата колода, докато стигне момента, в който да разбере, че няма шанс да спечели. Сега, след по-малко от два дни, вече разбира много по-сложни комбинации, които показват, че не може да спечели.

— Добре. Значи има потенциал, талант дори. Това обаче все още не отговаря на въпроса какво точно се каниш да правиш с него.

— Търпение, припрени ми приятелю. — Изгледа накриво Магнус, който бе приковал поглед в играта на Нокът. — Колко по-добре щеше да бъде, ако беше наследил бащиния си характер, вместо майчиния си нрав.

Белокосият мъж не извърна очи, но се усмихна.

— Чувал съм това от тебе неведнъж, стари приятелю. — После погледна Робърт. — Знаеш, че ставам все по-добър в обуздаването на нрава си.

— Не си унищожавал град вече от няколко седмици, нали?

Магнус се ухили.

— Не, доколкото съм забелязал. — После строгото му изражение се върна. — Дразнят ме тези игри в игрите.

— Да… — отвърна Робърт. — Ето пак: син на майка си. Баща ти ме учеше още откакто пораснах достатъчно, че можем да се справим с враговете си само тогава, когато те се разкрият. През последните тридесет години преживяхме толкова много различни атаки срещу спокойния ни живот, че надвишават всякакво въображение. И остава само една константа.

— Която е? — Магнус отново насочи вниманието си към играта на Нокът.

— Че няма два замисъла на врага ни, които да съвпадат. Слугите на Безименния са умни и се учат от грешките си. Грубата сила се провали и сега те постигат целите си с коварство. Трябва да им отговорим подобаващо.

— Но това момче…

— Съдбата не случайно го е пощадила, убеден съм — каза Робърт. — Или най-малкото, опитвам се да се възползвам от тази неочаквана възможност. Той… в него има нещо. Мисля, че ако тази трагедия не беше сполетяла народа му, щеше да израсте просто като поредния млад оросинец, съпруг и баща, воин, когато възникне нужда, селянин, ловец и рибар. Щеше да учи синовете си на обичаите на своите предци и да умре на сто години, доволен от участта си. Но вземи същото това момче и го изкови в суровата пещ на страданието и скръбта, и кой знае какво ще се получи? Като нажеженото желязо, ще стане ли трошлив и крехък, или може да се превърне в стомана?