Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

Мъжът тръгна тежко към него.

— Това е нещо, което вече си направил — каза му преднамерено високо. — Питам какво правиш сега?

Нокът помълча, после отвърна:

— Чакам някой да ми каже какво да правя. Лицето на мъжа разцъфна в широка усмивка.

— Добре казано, момко. Ти си момчето от плевника — Нокът — така ли беше?

— Да, господине.

— Аз съм Лео, а това е кралството ми — каза мъжът и разпери ръце в широк жест. — Служил съм на благородници, както и на простолюдие, от Ролдем до Крондор, и никой жив човек не може да се оплаче от готвенето ми.

Някой в кухнята измърмори:

— Защото са умрели, преди да имат тая възможност. — Това предизвика смехове и Лео се завъртя с неочаквана бързина, навъсил мрачно лице. — Ей ти там, Гибс! Знам я тая твоя нахакана уста. Погрижи се за помията.

Гибс замръзна.

— Но това е за новото момче, Лео. Аз съм за масата за сервиране.

— Не и тази вечер, речовити ми Гибс. Момчето ще стои при масата, а ти се погрижи за прасетата!

След като посърналият Гибс излезе, Лео смигна на Нокът и каза:

— Това ще го вкара в пътя. — Изгледа намръщено грубоватата му външност. — Ела с мен.

И без да чака да види дали ще го последват, Лео се обърна и бутна голямата врата, през която беше влязъл. Нокът тръгна на стъпка след него.

Помещението явно служеше за сервиране, с друга врата на отсрещната стена. Покрай лявата и дясната стени бяха подредени широки маси. На една бяха строени многобройни блюда, купи, стакани и прибори.

— Тук си държим съдовете — каза Лео, изтъквайки очевидното. — Ако имаме повод, ще ти покажем как се подрежда масата за гости. — Посочи другата маса, която засега беше празна. — На онази ще се слагат горещите блюда за вечерята. Лела и Меги ще сервират.

Бутна втората врата и Нокът го последва в средата на дълъг коридор. Стената срещу тях беше покрита с рафтове, по които стояха всевъзможни предмети: светилници, свещници, халби, бокали, цял инвентар от вещи за обслужване на оживен хан.

— Тук Кендрик държи джунджуриите, които ни трябват — поясни Лео. Посочи към вратата в левия край на коридора. — Онова там е гостната. Ако се отбие керван или патрул от някой от местните замъци, тук става пълно с шумни пияни глупаци. — Посочи вратата в десния край на коридора и рече: — Онова е трапезарията, където ядат благородниците и гости с висок сан. Тази вечер ти ще сервираш там. — Замълча и зарови по рафтовете, извади една дълга бяла туника. — Облечи това.

Нокът го послуша. Дрехата му стигаше до средата на бедрата. На маншетите на бухналите ръкави имаше връзки и той ги завърза.

— Дай да ти видя ръцете, момче — нареди Лео. Нокът му ги протегна.

— Не съм такъв фанатик по миенето като някои, но не можеш да сервираш на благородници с кръв от дрането под ноктите — каза Лео и посочи към кухнята. — Върни се и се измий. Почисти кръвта с четката.

Нокът се върна през стаята за сервиране в кухнята и намери голямо ведро със сапунена вода, с която чистеха котлите и блюдата. Лела — стоеше до дървената маса и привършваше със зеленчуците, го погледна през рамо и се усмихна.

— Ще сервираш тази вечер?

— Май да — отвърна Нокът и почна да си мие ръцете. — Не ми бяха казали.

— Облякъл си туника за сервитьор — поясни му тя. — Значи Ще сервираш.

— Какво трябва да правя? — попита Нокът, мъчеше се да потисне нервността, стегнала изведнъж стомаха му.

— Лео ще ти каже — отвърна Лела с широка усмивка. — Лесно е.

Нокът огледа ръцете си и видя, че кръвта се е махнала от ноктите му. Върна се в коридора. Лео го чакаше.

— Много се забави — каза готвачът и вдигна вежда. Нокът започваше да си мисли, че този готвач много прилича на дядо му: закачлив, когато те гълчи, без никога нито дума да казва на сериозно.

— Хайде с мен — подкани го Лео.

Нокът го последва в трапезарията. Беше дълго помещение с огромна маса, най-голямата, което момчето бе виждало. В двата й края бяха поставени по два стола с широки гърбове, и още по осем от двете страни. Дървото беше стар дъб, излъскан от много години търкане, масло и парцали, и блестеше като тъмно злато; петна от хиляди разлети бокали вино и халби ейл прошарваха дървото от единия край до другия. Забелязал изражението му, Лео каза:

— Масата на Кендрик. Легендарна е. Издялана е от ствола на древен дъб, от едно парче. Двайсет души и две мулета са били нужни, за да я домъкнат тук. — Огледа се и махна с ръка. — Кендрик е изградил тази стая около нея. — Усмихна се. — Не знам какво ще прави, ако му се наложи да я смени. Тази бихме могли да я насечем с брадви за огрев, но как ще вкара друга?