Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

Най-сетне ремъкът беше довършен и Паско попита:

— Шил ли си кожа някога?

— Помагал съм на майка ми в шиенето на дрехи… — И млъкна. Всяко споменаване на семейството му го връщаше в дълбокото отчаяние.

— Добре — рече Паско и му подаде дълга ивица щавена кожа с вече пробити дупки. — Вземи тази катарама и я заший за края на ремъка.

Нокът огледа за миг ремъка и видя, че е направен от две парчета кожа, съшити заедно за повече здравина. Забеляза, че едната страна е по-плоска. Вдигна катарамата и я пъхна в дългия ремък, металния държач намести срещу езика откъм плоската страна. Вдигна очи.

Паско кимна и леко се усмихна. Нокът взе дебелата кожарска игла и започна да зашива катарамата на мястото й. Когато приключи, Паско каза:

— Много добре, момче, но направи една грешка. Нокът се ококори.

— Погледни онзи ей там — каза Паско и посочи един довършен ремък. Нокът го взе и видя, че е направил клупа, където беше зашил краищата, много къс; другият ремък имаше троен шев под катарамата за повече здравина.

Нокът кимна, взе един тежък нож и започна да реже шевовете. Издърпа ги, като внимаваше да не повреди кожата, след което намести ремъка така, че дупките на едната страна да са там, където ще се зашие първият ред, а дупките на другото парче да съвпаднат с третия. Грижливо заши двата реда, после добави трети шев по средата.

— Точно така — каза Паско, след като Нокът приключи. — Ако трябва да направиш нещо за първи път и имаш подръка пример как да се направи, не бързай, а огледай работата. Така ще допускаш по-малко грешки, а грешките може да струват живота на човек.

Нокът кимна, макар забележката да му се стори странна. След малко каза:

— Може ли да поговоря с тебе?

— За какво?

— За моя живот.

— А, това ще трябва да го уредиш с Робърт — отвърна слугата. — Той ще ти казва какво очаква от теб в хода на нещата, сигурен съм.

— При моя народ, когато един младеж стане мъж, друг мъж винаги е готов да го напътства, да му казва как да прави разумен избор. — Нокът замълча и погледът му се зарея за миг във въображаемата далечина, после се върна към работата по кожената сбруя. След като изтече още малко време, каза: — Мен щяха да ме оженят. Щяха да ме включат при мъжете в дългата къща и щях да участвам в лова, в събирането на урожая, щях да създавам деца. Знам за какво бях роден, Паско. — Замълча и погледна слугата. — Някой мъж щеше да ме наставлява в тези неща. Но всички тези неща вече са без значение. Аз съм тук, в тази конюшня, с теб, и не знам каква е съдбата ми. Какво ще стане от мен?

Паско въздъхна и остави кожата, над която работеше. Погледна Нокът в очите и сложи ръка на рамото на момчето.

— Нещата се променят за един миг, момко. Нищо не е вечно. Запомни това. По някаква причина боговете са те пощадили, единствен от цялото ти племе. Има причина да са ти подарили живота. Не се осмелявам да мисля, че знам коя е причината. — Замълча, сякаш се замисли какво още да каже, след което добави: — Възможно е първата ти задача да е да научиш коя е тази причина. Мисля, че тази вечер трябва да поговориш с Робърт. — Остави такъмите и тръгна към вратата на плевника. Подхвърли през рамо: — Ще го попитам дали ще е склонен да говори с теб.

Нокът остана сам в плевника. Погледна работата пред себе си и си спомни нещо, което дядо му му беше казал веднъж: „Гледай си работата, която вършиш сега, и не му мисли за работата, която ти предстои“. Ето защо отново насочи вниманието си към кожите и се захвана да направи шевовете толкова здрави, колкото изобщо бе възможно.

Минаха още седмици и лятото започна да прелива в есен. Нокът усещаше промяната във въздуха така, както щеше да я усети всяко диво същество, живяло цял живот високо по планините. Ливадите в низините около хана на Кендрик бяха в много отношения различни от високопланинските поляни в родния му край, но имаше все пак и достатъчно прилики, та Нокът да влезе в ритъма на сезонната промяна.

Докато ловуваше с Калеб, забеляза, че козината на зайците и на други горски същества става по-гъста в очакване на наближаващата зима. Много от дърветата вече губеха листата си. Скоро дошлият внезапно хладен вятър щеше да направи останалите червени, златисти и бледо-жълти.

Птиците отлитаха на юг, а дивите зверове, които се съешаваха наесен, се бяха разгонили.

Един следобед чу гневния рев на виверн — мъжкарят заплашваше всеки самец, който дръзне да наруши района му.

Със скъсяването на дните тъгата отново се върна в душата на Нокът. Есента означаваше жътва, прибиране на осолено месо и риба за зимата, събиране на орехи и диви плодове, кърпене на дрехи и завивки, подготвяне за суровата зима, която щеше да я последва.