Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

Всички се отнасяха с Робърт, Паско и Нокът все едно са част от обкръжението. Само Лела от време на време се спираше, колкото да ги поздрави, да кимне или да им махне с ръка. Ларс, плещест момък с буйна рижа коса, и Гибс, по-слаб и по-голям, от време на време ги молеха да им заемат такъми или за помощ, да подържат някой кон, докато го тимарят например. Но и двамата отбягваха да се въвличат в разговори. През повечето време Нокът имаше чувството, че двамата с Паско просто не съществуват в умовете на хората в хана.

След като изтече цял месец, една сутрин Нокът се събуди и видя Робърт и Паско увлечени в разговор. Младежът стана тихо, облече се и отиде при тях.

— А, младият Нокът — усмихна му се Робърт. — Паско разправя, че се възстановяваш добре.

Нокът кимна.

— Раните ми заздравяха и вече не съм толкова изтръпнал и скован.

— Хубаво. Здрав ли си достатъчно за лов?

— Да — отвърна младежът без колебание.

— Добре. Ела с мен.

И излезе от конюшнята. Нокът тръгна подир него. Щом влязоха в хана, Нокът каза:

— Господине, аз съм ви в дълг, нали?

— Спор няма — отвърна Робърт.

— Как да изплатя дълга си? Робърт спря.

— Аз ти спасих живота, нали?

— Да — отвърна момчето.

— Доколкото разбирам обичаите на вашия народ, имаш жизнен дълг към мен, така ли е?

— Да — отвърна кротко Нокът.

„Жизнен дълг“ беше сложно понятие и включваше дълги години служба, пряко или непряко. Когато един оросин спасеше живота на друг, се смяташе, че спасеният е длъжен винаги да се отзове на повика на спасителя си. Все едно ставаше член на неговото семейство, но без привилегията на членството. Ставаше обвързан с честта си да осигурява например храната на семейството на спасителя си, та дори собственото му семейство да гладува. Длъжен беше да помогне на спасителя си да прибере реколтата, преди да почне да прибира своята. Във всяко отношение спасеният беше в дълг към другия. Това, което Робърт казваше на Нокът, бе, че сега младежът трябва да го смята за свой господар, докато той не реши да го освободи от службата.

— Този дълг е тежък, нали?

— Да — отвърна спокойно Нокът.

Вятърът шумолеше в листата на далечните дървета. Робърт мълчеше, сякаш премисляше нещо. После каза:

— Ще те изпитам, млади ми Нокът. Ще оценя характера ти и ще видя дали ще си годен.

— Годен за какво, господине?

— За много неща. И няма да ти кажа и половината от тях в близките години. Ако се окаже, че ти липсват качества, ще те обвържа на служба при Кендрик за няколко години, докато не се научиш да се грижиш за себе си в свят различен от високите планини на оросините, защото този живот вече ти е отнет завинаги.

Като чу тези думи, Нокът се почувства все едно, че са го ударили в сърцето, но лицето му остана спокойно. Казаното от Робърт беше истина. Освен ако още някои не бяха преживели нападението и не се криеха в планините, сега той беше последният от оросините, а никой не можеше да живее сам високо в планините.

Най-сетне Нокът промълви:

— А ако не ми липсват?

— Тогава ще видиш и ще научиш неща, които никой от оросините не е могъл и да си въобрази, млади ми приятелю. — Обърна се, понеже чу стъпки. Беше Острието, метнал беше през рамо дългия лък и носеше друг в ръка, с колчан стрели на бедрото. — А, ето го и него. — Робърт се обърна към Нокът. — Сигурен съм, че си виждал този мъж, защото се справяш добре с наблюдаването: това вече го забелязах. Нокът, това е Калеб. Той и брат му Магнус са мои съдружници.

Нокът кимна на мъжа, който го изгледа мълчаливо. Отблизо реши, че Калеб е по-млад, отколкото си бе мислил отначало — навярно не повече от десет години по-голям от него, но стоеше с увереността на доказан воин.

Калеб му подаде лъка и колчана. Нокът стегна колчана на кръста си и огледа лъка. Беше по-дълъг от тези, с които се беше учил. Докато изпробваше как е изпъната тетивата, усети, че очите на Калеб следят всяко негово движение. Единият край на жилата се беше поизтъркал, но младежът прецени, че не е толкова похабена, за да е проблем засега. Все пак попита:

— А резервна? Калеб само кимна.

Нокът намести лъка през рамо и каза:

— Да тръгваме тогава.

Калеб се обърна и поведе. Скоро двамата вече тичаха леко по пътеката през гората.

Движеха се безшумно сред дърветата. Калеб — все още не беше казал и дума — поведе Нокът извън пътеката, по дирите на дивеча. Младежът се оглеждаше за знаци, които да запомни и по които да се върне на пътя, ако се наложи.

Калеб тичаше неуморно, скорост, която нямаше да е проблем за Нокът, ако беше съвсем здрав. Но раните бяха отнели силите му и след час бягане той усети, че му е трудно да поддържа темпото. И тъкмо да помоли за почивка, Калеб спря, откачи меха с вода от лявото си бедро, където обикновено висеше мечът му, и го подаде на Нокът. Нокът кимна и отпи пестеливо, само колкото да си накваси гърлото. Посъживен, подаде меха на Калеб. Мълчаливият мъж му махна с ръка, все едно го канеше да отпие още глътка, но Нокът поклати глава. В тази гъста гора не можеше да са далече от водоизточници — поточета, езерца и извори, но пък той беше от високите планини, където вода се намираше трудно, и пестеливото пиене по време на лов му беше станало навик.