Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

Зимата щеше да му донесе още по-силно усещане за загубата, защото макар суровите планински снегове да можеха да изолират напълно едно село чак до късна пролет, тя беше време, през което селяните се държаха близо един до друг, сгушени в дългата къща или в кръглата, и си разказваха истории. Семействата често се събираха заедно, по две, три, че и по четири в една къща, близостта и приказките ги утешаваха; преразказваха си стари истории и ги слушаха с радост, колкото и познати да им бяха.

Спомни си песните на жените, докато решат дъщерите си или приготвят храната, миризмата на сготвеното, мъжките гласове, редящи тихо мъжките си шеги. Нокът съзнаваше, че тази зима ще е най-суровата за него досега.

Един ден, като се върнаха от лов, Нокът пак видя каретата на граф Рамон Дебарже в двора. Калеб взе връзката тлъсти зайци, които бяха хванали с капан, докато Нокът оставяше убитата сърна до вратата на кухнята, и каза:

— Добър лов, Нокът.

Нокът кимна мълчаливо. Както обикновено, почти не си бяха говорили през деня, разчитаха на ръчни сигнали и на общия си усет за дивеча. Калеб беше наистина невероятен ловец… макар че в селото бе имало поне десетина мъже, които не му бяха отстъпвали по нищо.

— Отнеси сърната в кухнята — добави Калеб.

Нокът се поколеба. Кракът му досега не беше стъпвал в хана и той не беше сигурен дали е редно да влезе. Но Калеб нямаше да му нареди да направи нещо забранено, тъй че той вдигна сърната на раменете си и се изкачи по широките стъпала към задната врата. Вратата беше от здрав дъб с железни пулове, по-скоро врата, каквато човек може да очаква на укрепление, отколкото на жилищна постройка. Нокът не беше сигурен дали Кендрик я е направил толкова за удобство, колкото за защита.

Нокът хвана тежката желязна дръжка, бутна навътре и вратата се отвори. Той мина под свода, влезе в кухнята и откри там свят, какъвто очите му не бяха виждали никога.

Оросините готвеха на открити огнища или в големи общи пещи, но никога в жилищата. Първото му усещане беше за хаос и той за миг спря стъписано.

Лела вдигна очи и го видя, поздрави го с бърза усмивка, след което отново се съсредоточи върху големия котел, окачен над едно от трите огромни огнища. Една дебела жена забеляза погледа на Лела и го проследи към кокалестото момче, донесло убитата сърна.

— Изкормена ли е? — попита го троснато. Нокът кимна. После помисли и добави:

— Но не е одрана.

Тя му посочи една кука за месо в ъгъла, над голяма метална тава: Нокът реши, че я използват да събира кръвта и карантиите. Той окачи сърната за каишката, стегнала двата й задни крака, обърна се и зачака.

След няколко минути жената погледна през рамо, видя го, че стои неподвижен, и подметна:

— Знаеш ли как се дере сърна, момче? Той кимна.

— Ами почвай!

Нокът не се поколеба и почна да дере сърната вещо и с опит. Освен това нито за миг не си помисли коя е тази жена и защо ще му нарежда какво да прави; в неговото племе жените ръководеха всички приготовления на храна, а мъжете вършеха каквото им кажат край огнищата, ямите за огън и пещите.

Приключи бързо, а когато се обърна да потърси парцал, за да изтрие ловния си нож, някой му подхвърли. Той го улови във въздуха. Ухиленият Гибс стоеше пред голям дървен плот, отрупан със зеленчуци, и ги режеше с широк нож.

Зад Гибс Нокът видя още слуги: печаха меса на едно от огнищата, други наглеждаха печащия се хляб в пещите. Изведнъж се почувства замаян от кухненските ухания и изпита свиреп глад. За миг топлите миризми го върнаха към спомените за майка му и другите жени и как приготвяха храната.

Но тъкмо когато очите му се канеха да плувнат в сълзи, една врата се люшна настрана и през прага пристъпи някакъв мъж. Беше на средна възраст, едър, с голям корем, който се издуваше над колана му — колан, който приличаше повече на конска сбруя. Бричовете на мъжа бяха затъкнати в ботуши до средата на прасците. Носеше широка бяла риза, покрита с петна от храна и вино. Лицето му беше почти съвсем кръгло, косата му черна, със сиви кичури тук-там и вързана на конска опашка. Дългите му бакенбарди стигаха почти до върха на брадичката. Той огледа кухнята с критично око и явно не намери нищо нередно, докато погледът му не се спря на Нокът.

— Ей, момче — посочи го обвинително мъжът, макар очите му да гледаха весело и на устните му да имаше усмивка. — Какво правиш тука?

— Одрах тази сърна, господине — отвърна Нокът колебливо, тъй като мъжът говореше ролдемски. Въпросът обаче го измъкна от тъгата.