Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

Промъкна се още малко напред, почти до края на дърветата, скрит между гъстите клони. Зърна смътно движение точно където пътеката излизаше на малката поляна, и замръзна.

Някой стоеше толкова плътно до едно дърво, че беше почти невидим в тъмните сенки. Тал си пое дълбоко дъх и се промъкна още няколко стъпки напред.

Часовият наблюдаваше пътеката, с гръб към Тал. Младият мъж се обърна отново към бивака и се увери, че другите петима продължават да спят.

Прецени набързо възможностите. Можеше да убие поста, но дали можеше да го направи безшумно? Бавно изпъна тетивата. Пазачът стоеше облегнат на дървото, но Тал изчака.

После часовият се размърда, разкърши рамене и в същия миг Тал пусна стрелата. Върхът се заби точно в основата на тила и мъжът падна, без да издаде и звук. Но тупна върху тревата достатъчно силно, така че един от конете се подплаши и изцвили. Щом миризмата на кръв стигна до ноздрите им, другите също вдигнаха глави и запръхтяха нервно.

Сънят на двама от наемниците се оказа лек: за секунди те скочиха на крака и извадиха оръжията си.

— Гарт — извика единият. — Какво става?

Тал реши, че Гарт трябва да е името на убития, затова се изтегли по-навътре в леса. Щом изгуби бивака от погледа си, чу как един извика:

— Гарван!

Тал бързо затича между дърветата и за първи път чу ясно гласа на Гарвана:

— Развърни се! Намерете го!

Тал разбираше, че не може да остане и да се бие. Беше прекалено уморен и не можеше да мисли ясно. Пропуснал бе възможността да убие двамата събудили се и може би да довърши другите трима, преди да са успели да си намерят укритие. Направил беше грешка и тя можеше да му струва живота.

Чу движение зад себе си и разбра, че поне един от разбойниците умее да проследява. Зърна пред себе си скална издатина, ръб, продължаващ полегато напред около сто разтега, след което ставаше твърде стръмен за катерене, и скочи на него. Тръгна нагоре като по въже, колкото можеше по-бързо, и там, където скалата ставаше почти отвесна, скочи долу и се спотаи.

Извади нова стрела и зачака.

Онзи, който бе хванал дирята му, беше добър, длъжен беше да му го признае. Не се чуваше и не се виждаше нищо.

Тал продължи да чака. След като изтекоха още няколко минути, нещо се промени. Трудно беше да прецени какво точно, но в един момент шумовете в гората — вятърът, шумолящ в клоните, едва доловим като шепот, падането на листа и иглички — се промениха.

Тал знаеше, че не е важно да разбереш в какво точно е промяната, а само какво означава тя: че не си сам. Сви се зад скалната издатина и подуши въздуха, огледа за сенки, които не изглеждат на място, вслуша се за всичко, което можеше да издаде местонахождението на преследвача му.

Времето сякаш се проточи много бавно, но Тал знаеше, че онзи, който го дебне, играе същата игра, изчаква той първи да направи грешка.

До ушите му достигна едва доловим шум, тихо изскърцване на пета на ботуш в камък, и Тал бързо се надигна и се завъртя. За кратък миг лицето на преследвача изникна пред очите му. Времето сякаш замръзна, докато Тал заповядваше на пръстите си да пуснат стрелата и междувременно успя да обхване с поглед подробности, които нямаше да може и да си представи до този момент. Мъжът беше мургав, може би с кешийско потекло, очите му бяха почти черни. Осъзнаването на ставащото за миг проблесна в тези очи: смесица от страх и примирение, щом стрелата излетя от лъка на Тал. Мускулите му започнаха да се напрягат, сякаш се канеше да извика или да се опита да скочи встрани, но в същия миг стрелата го прониза в гърлото.

Очите му се разшириха за миг, после светлината в тях угасна още преди мъжът да рухне зад скалата, извън полезрението на Тал.

Младият мъж пропълзя през каменния ръб и бързо го огледа. После взе колчана му.

Огледа се да види дали не се приближава някой от другите, но нито видя, нито чу нещо.

Остави мъртвия на лешоядите и бързо се отдалечи.

Вече оставаха само четирима.

Поспа малко в едно тясно дере, прорязано от малък поток. Щеше да е нужен ужасен късмет и изключителен следотърсач, за да го открият. Тал вярваше на късмета си: сигурен беше, че е убил най-добрия им следотърсач.

Освен това подозираше, че Гарвана ще изчака не повече от час-два, преди да събере останалите си трима спътници и да побегне на юг. За капитана на разбойниците Тал можеше да е преден съгледвач и зад него можеше да препускат поне двайсетина ородонски воини.

В торбата с храна имаше кораво сирене, хляб, корав почти колкото сиренето, и сушени плодове. Засищащо, макар и безвкусно. Той изяде всичко: знаеше, че пестенето на храна тепърва ще е грешка. Можеше да си позволи да припадне от глад едва след като убиеше Гарвана.