Реймънд Фийст - Завръщането на изгнаника

— Казаха ми, че тук имате чудесни заливчета. Трябва да отидеш да поплуваш, да се попечеш на слънце.

— Щях, ако можех. Но имаме да свършим някои неща. — Ние?

— Да. Утре ще те взема на едно пътуване, за да се видим с една особа, която може да хвърли допълнителна светлина върху талноя.

— Каква особа?

— Един мой приятел. Знае повече за Господарите на дракони от всички живи.

— И къде пребивава тази особа?

— В Елвандар. Ще отидем в двора на кралицата на елфите.

— Талвин беше прав — въздъхна Каспар. — Нищо не е сигурно, когато е замесен Конклавът.

Каспар примига.

Допреди миг се намираха на Острова на чародея, а в следващия се озоваха сред гъст лес на брега на някаква река.

— Това е река Крудий — каза Пъг и се обърна, за да се увери, че талноят е с тях.

— Сега какво? — попита Каспар.

— Сега чакаме. Няма да се наложи да чакаме дълго. Елфите са бдителни по границите си.

— Защо трябва да чакаме те да дойдат при нас?

— Никой не може да влезе в Елвандар или околните лесове неканен. Направиш ли го, може да си навлечеш гибелни последствия.

Въздухът беше хладен, но не неприятно. Бяха заминали след закуска, но тъй като Елвандар се намираше по на запад от Острова на чародея, в мига на пристигането им все още беше ранно утро.

Чакаха почти час. Каспар седеше на земята, а Пъг и талноят стояха прави, неподвижно. Каспар вече бе говорил с магьосника и бе разбрал, че очевидно Пъг е водачът на Конклава, макар той да не го беше казал открито. Не приличаше на човек, склонен да се въвлича в безсмислено бърборене.

Най-сетне Пъг каза:

— Дойдоха.

Каспар погледна през реката. Не видя нищо, но Пъг извика:

— Здравейте! Аз съм Пъг от Крудий!

От другия бряг на реката отекна смях и нечий глас подвикна:

— Добре дошъл в Елвандар, Пъг от Крудий. Ти и придружителите ти можете да влезете.

Пъг махна на Каспар и заповяда на талноя да ги последва през брода. Каспар погледна през рамо, за да се увери, че съществото се е подчинило — то изглеждаше два пъти позлокобно сред горските сенки. С благодарност беше отстъпил пръстена на Пъг — той, изглежда, можеше да го носи по-дълго без особени проблеми.

На другия бряг ги чакаха четирима елфи. Каспар забеляза, че единият изглежда малко по-различно от другите: беше по-широк в раменете и с не толкова издължени уши.

— Здрасти, Калис — каза му Пъг.

— Здравей, Пъг. — Елфът изглеждаше не повече от двадесет и пет годишен. — Добре дошъл. Вече изпратих бегач да уведоми майка ми и баща ми, че идваш.

— Боя се, че се налага да стигнем в двора с по-бързи средства.

— Жалко, че няма да съм там да те видя — каза Калис.

— Как е семейството ви?

— Елия и близнаците са добре. — Калис погледна талноя и попита: — Прав ли съм в предположението си, че точно това те води в двора?

— Да. Трябва да поговоря с баща ти за него.

Калис се вгледа в талноя.

— Изглежда злокобно и в него има нещо… — Намръщи се. — Това нещо вони на смърт, Пъг.

— За жалост си прав.

— Е, няма да ви задържаме. Радвам се, че се видяхме, Пъг.

— И аз.

Пъг махна на Каспар да застане до него — и изведнъж се озоваха в друга част на леса.

Каспар зяпна.

Пред него се извисяваше неземна гора. Стояха насред огромна поляна. Пред тях, до самите небеса, се извисяваха величествени дъбове. Всеки беше поне три пъти по-голям от най-големите, които беше виждал из горите на Оласко… а цветовете!

Някои дървета бяха с тъмнозелени листа, както се полагаше за сезона, но други грееха в червено, златисто и оранжево. Един дъб — Каспар бе готов да се закълне в това — бе обкръжен от син ореол, а листата на някои бяха дори снежнобели. Между могъщите стволове под покрова на листака се изпъваха широки мостове. Стъпала, всечени сякаш в живите стволове, се извиваха на спирали нагоре, а в пищната зеленина се мяркаха просторни платформи. И по всички тези конструкции крачеха елфи.

Бяха величествен народ, но всичко, което Каспар беше чел за тях, изобщо не можеше да се сравни с това, което виждаха очите му.

Някои носеха кожени елеци като елфите стражи, които бе видял край реката, но други бяха облечени в халати с богати цветове, извезани със сребърни и златни нишки. Движеха се с плавно изящество, сякаш се плъзгаха.

— Спира ти дъха — прошепна Каспар.

— Бил съм тук безброй пъти и въпреки това всеки път зяпвам във възхита — каза Пъг. — Ела.

Поведе Каспар към едно от големите виещи се нагоре стълбища, което се губеше от погледа около ствола на гигантско дърво. Деца елфи си играеха в подножието му, няколко жени седяха наоколо и кротко ги наблюдаваха, заети с плетивата си.