Реймънд Фийст - Завръщането на изгнаника

— А ти не си.

Тя се изчерви.

— Да. Ще имаме син, така поне казват акушерките. До два месеца трябва да родя.

Каспар пресметна.

— Не си е губил много времето, а?

Наталия седна, подкани Каспар също да седне, звънна със звънчето на масата и Маджери се появи веднага.

— Можете да започнете да сервирате.

— Да, ваша светлост.

След като Маджери излезе, Каспар се засмя.

— Ваша светлост! Да де, ти вече си херцогиня.

Тя се наведе над масата.

— Каспар, зная, че…

Той я потупа по ръката.

— Няма нищо. Наистина съм добре.

— Вариан е добър човек. Двамата с него никога няма да… Е, уважавам го и той е мил съпруг. И е добър управител. Държавата ни е в добри ръце.

Каспар въздъхна.

— Държава? Вече не.

— Е, ако е някаква утеха, следващият херцог на Оласко ще носи твоята кръв в жилите си.

Каспар се засмя, плесна по масата и рече:

— Не мога да ти опиша колко ме прави щастлив точно тази новина.

Маджери донесе супата и ако се съдеше по миризмата, Каспар вече знаеше, че ще му хареса ужасно. Щом тя излезе, той грабна лъжицата и каза:

— Двойно по-щастлив съм, че те срещам тук, скъпа ми сестро, защото ако това ядене е като първото, което получих тук миналата седмица, те чака истински пир.

Говориха до късно. След вечерята Каспар си поръча подсилено вино, а тя чай. Накрая откриха, че са изчерпали всичко за казване. И двамата знаеха защо.

Тал влезе и каза:

— Ваша светлост, каретата ви чака. Наталия стана и го целуна по бузата.

— Благодаря ти за брат ми.

— Винаги сте добре дошли. Ще изчакам отвън да се сбогувате.

Щом останаха сами, Каспар попита:

— Да те изпратя ли?

— Не. Някой може да те познае дори в този късен час. По-добре да си тръгна сама.

Прегърна го. Каспар отрони:

— Може би няма никога вече да се видим.

— Какво ще правиш?

— Все още не знам, но едно нещо открих през тази година и то е, че този свят е просторно място с огромни възможности за човек, който иска да започне на чисто. Когато започна, ще ти се обадя.

— Дано боговете те закрилят, братко. Целуна го и почти избяга, за да не се разплаче. Тал отново влезе и Каспар каза:

— И аз ти благодаря.

Тал сви рамене.

— И двамата я обичаме по свой начин.

Каспар се засмя.

— Иронията не е силната ти черта, но я усещаш, нали?

— Това, че можех да обичам сестра ти, докато желах смъртта ти? — Тал кимна. — Изобщо не можах да обикна Наталия така, както един съпруг би трябвало да обича жена си.

— Но намери момичето, за което си предопределен?

Тал сви рамене. На лицето му се четеше смесица от съжаление и примирение.

— Теал не е момичето, което познавах в селото ни. Тя е… променила се е. Никога няма да е истински щастлива, поне така мисля. Била е изнасилвана толкова пъти, че дори не иска да знае кой е бащата на сина ни. Отнасям се с него като със свое дете, но… за нея никога няма да е същото. Но има добри дни, седмици дори. — На лицето на Тал се изписа униние. — Тя никога не плаче, Каспар. Никога. Бих се зарадвал, ако се разплаче поне веднъж.

— Поел си тежко бреме.

— Кой друг можеше да й върне поне мъничко от онова, което ти й отне?

Каспар не можеше да каже нищо в своя защита.

— Алисандра каза да ти предам поздрави. Тя е добре.

Тал се засмя, но в смеха му имаше горчива нотка.

— Толкова млад бях, когато я срещнах… Мислех си, че е любовта на живота ми. Беше жесток урок.

— Още една, която никога не плаче.

След дълга пауза Тал каза:

— Ако имаш късмет да срещнеш жена, която можеш да обикнеш безрезервно, направи го. Защото тогава ще знаеш, че боговете наистина са ти простили.

Каспар кимна и каза:

— Трябва да се връщам. Как ще стане?

Тал му подаде едно кълбо, изработено от някакъв златист метал, много по-лек от златото.

— Натисни ето тук и ще се върнеш във вилата.

— Довиждане тогава, млади Талвин Хокинс, макар вече да не си толкова млад, колкото беше, когато те срещнах. Ще се срещнем ли някога отново?

Тал се усмихна тъжно.

— Където е замесен Конклавът, нищо не е сигурно. Колкото до мен, Каспар от Оласко, желая ти всичко добро.

— И аз на теб, Тал.

Не си стиснаха ръцете, но погледите им за миг се сплетоха и нещо премина между тях. Каспар натисна бутона на металното кълбо и изведнъж се озова в кабинета на Пъг.

Пъг го погледна и попита:

— Как мина срещата?

— Много мило — отвърна Каспар. — Благодаря ти. Тал уреди всичко. — Замълча. — Изглеждаш уморен.

— В някои моменти си мисля, че съм се родил уморен — отвърна Пъг с малко крива усмивка. — Помня се като момче в замъка на Крудий и макар да беше само преди някакви си стотина години, ми се струва много повече. Каспар се засмя.