Реймънд Фийст - Завръщането на изгнаника

— Шест, седем месеца. Загубих им дирите.

— Докъде си стигал на север? — попита го Флин.

— До Мастаба.

— Е, значи не си се доближавал до Змийското езеро. Онзи район е ничия земя. Там са онези номади…

— Джешандите. Да, чувал съм за тях.

— Пречат на всекиго да се засели около езерото, но там има и други хора. На юг от езерото се издигат планините Суману и точно там ние…

— Започни отначало, Флин — подкани го Макгоин.

Флин си пое дълбоко дъх, сякаш се готвеше да разказва дълго.

— Намерихме лодка в Пристана на Шингази, добре стъкмен съд, с широк кил и плитко дъно, удобна за бутане с пръти и дърпане с въже, когато потрябва. Капитанът ни обясни, че няма важни пристанища до едно градче, Малабра, най-далечната точка на север, до която може да плава, но ще ни продаде лодката. Неколцина от нас имаха опит с речни лодки, тъй че бяхме сигурни, че ще се оправим до Малабра. Разбрахме се Превънс да бъде командирът на цялата експедиция и че един друг, Картър, ще е капитан, след като напуснем Малабра. Пътят до Малабра ни отне три месеца. Отначало всичко изглеждаше чудесно. После ни удари лошо време и трябваше да се приютим на брега. Два дни по-късно се натъкнахме на разбойници, които ни гониха пет дни на коне, докато се мъчехме да останем по средата на течението. Свалиха трима души със стрели, преди да се откажат.

Кенер се намеси:

— Трябваше да съобразим. Не бяхме намерили нито една прилична възможност за търговия, а вече бяхме изгубили трима души. Трябваше да се вразумим…

— Но ние продължихме — подхвана отново Флин. — Докато стигнем до Малабра, още двама души умряха от треска. — Помълча малко, сякаш се мъчеше да си спомни подробности. — Справяхме се добре отначало. Установихме търговска станция, със склад не по-лош от този тук. Езикът не беше труден, защото разполагахме с десетина мъже, които знаеха квегански, а двата езика са сходни. Някъде по това време обаче нещата започнаха да… — Погледна мълчаливо приятелите си, сякаш ги молеше за помощ. Макгоин рече:

— Някои от местните хора започнаха да носят в склада предмети, за да ни ги продават. Носехме доста злато — прилично количество за кралските стандарти, но цяла кралска съкровищница тук. Предполагам си забелязал, че не им достигат монети. Изглежда, все още плащат цената на онази война, в която е воювал баща ми.

— Но нещата, които ни носеха… хм, отначало си мислехме, че са просто… коя беше думата? — Погледна Кенер.

— Артефакти.

— Да, точно — каза Макгоин. — От някоя отдавна загинала цивилизация. Тези неща изглеждаха наистина стари.

— Какви неща? — запита Каспар, вече искрено заинтригуван от разказа.

— Някои бяха маски, като онези, които храмовите жреци носят на празници, но други не приличаха на нищо, което бяхме виждали. Животински лица и на други същества — ами, просто не знам какви бяха. И скъпоценности, много. Някои бяха съвсем обикновени, но други… — Сви рамене.

Флин продължи:

— Търгувал съм с бижута и геми през целия си живот, Каспар. Виждал съм обикновени дрънкулки и дарове, достойни за кралицата на Островите, но някои от тези неща…

— Защо са искали да разменят такива ценни накити за злато?

— Представи си един фермер да притежава огърлица на Цената на труда му за цял живот. Но не може нито да я продаде, нито да я замени или изяде. Все едно че е ведро с кал — каза Макгоин. — Но може малко по малко да похарчи торба с монети и да си купи каквото му трябва за години напред.

— Тъй че изкупихме всички бижута — каза Флин.

— Кажи му за пръстена — подхвърли Кенер.

Каспар огледа склада, видя купчина празни чували, висока до кръста, тъй че отиде там и се настани удобно. Флин продължи:

— Бяха ни донесли и няколко пръстена. Някои бяха златни, но повечето — не. Някои бяха със скъпоценни камъни, няколко от които наистина с добро качество. Но повечето бяха просто метални халки със старинни знаци по тях.

— Чакай да предположа — прекъсна го Каспар, като се постара да не прозвучи презрително. — Магически пръстени?

Флин погледна другите двама и те кимнаха. После бръкна в кесията на колана си и извади пръстен. Пръстенът засия в сумрачния склад.

Каспар стана, отиде до Флин и го взе. Огледа го. Беше изработен от някакъв сивкав метал, почти като калай, но блестеше.

— Някой опита ли се да го носи?

— Един, Гриър се казваше, се опита — отвърна Флин. — Сложи си го и отначало като че ли не стана нищо. Но после една нощ изведнъж нападна Каститас и го уби. Наложи се Макгоин да убие Гриър, за да не изколи и други от нас. После си го сложих аз и се опитах да разбера какво е станало с Гриър, но след малко започнаха да ми се привиждат разни неща. Оттогава никой не го е носил.