Реймънд Фийст - Завръщането на изгнаника

— Проверката ти едва не осакати приятеля ти тука за цял живот — рече Каспар и посочи жилавия мъж с дългата до раменете руса коса, на когото съвсем не му беше до смях. Мъжът не отвърна нищо, но сините му очи се присвиха. Кимна отсечено на Флин.

Третият беше широкоплещест, дебеловрат и космат, ако не се броеше плешивото му теме. Виж, той се изсмя късо, като кучешки лай.

— Добър ход беше, признавам ти.

Каспар вдигна вежда.

— Ти или също трябва да си от Кинок, или ушите ми изобщо не са чували този акцент.

— Всички сме от Кралството — рече русият.

— Аз не съм — каза Каспар. — Но съм бил там. Двамата мъже погледнаха въпросително Флин и той им обясни:

— Оласконец е.

— Значи си още по-далече от дома от нас — отбеляза русият.

— Аз съм Макгоин, а той е Кенер — представи ги едрият.

— Аз съм Каспар.

— Е, значи сме четири родствени души. Мъже от Севера. — Кенер кимна замислено.

— Как се озовахте тук? — попита Каспар.

— Първо ти кажи — подкани го Флин.

Каспар сметна, че ще е най-добре да скрие самоличността си. Тези мъже можеха да го помислят за лъжец или можеше да се опитат да използват това в своя изгода и в негова Щета в бъдеще. Най-вече реши, че бившият му сан едва ли означава нещо сега. Намираше се на грешната страна на света и бе лишен от титлата и владенията си. Можеше да им разкаже повече, но по-късно, след като чуеше тяхната история.

— Нищо особено интересно всъщност. Изпречих се на един магьосник, който имаше достатъчно сила, за да мести където му хрумне хора, които го ядосат. В един момент бях в Опардум, в следващия — хоп, намерих се близо до Хеслагнам, и четирима бенту препускаха към мен.

— Избягал си от търговци на роби бенту? — попита невярващо Макгоин.

— Не. Първо ме хванаха. После им избягах. Флин се изсмя.

— Или у самия теб има нещо чародейско, или си достатъчно добър лъжец, за да си кинок.

— Нямам тази чест — отвърна Каспар.

— Магьосници — измърмори Кенер. — Голямо проклятие са, няма спор.

— Е, този поне беше — рече Каспар. — Все пак можеше да ме пусне насред океана и да ме остави да се удавя.

— Вярно — рече Флин.

— Сега вашата история.

— Търговци сме, от порт Вайкър — подхвана Флин. Каспар моментално разбра, че Флин лъже. Много по-вероятно беше да са пирати от Залезните острови.

— Бяхме консорциум, събран от един търговец от Крондор, Милтън Превънс. Когато стигнахме град Змийска река, се натъкнахме на бушуваща кланова война. Не можахме да влезем в пристанището, защото двата клана се биеха кой да контролира залива. Тъй че обърнахме и потърсихме пристан. — Посочи приятелите си. — Бяхме трийсетима, когато се почна.

Каспар кимна.

— Няколко търговци и колко охрана?

Флин поклати глава.

— Николко. Търговци сме, но всички сме се научили сами да се грижим за себе си. Макгоин започна като чирак на майстор на филц и влезе в търговията с вълна. Оттам мина на фино облекло, а коприната, която човек може да купи тук, е най-добрата, по е добра дори от тази в Кеш. Специалността на Кенер са подправките — колкото по-редки, толкова по-добре. Колкото до мен, аз съм по скъпоценните камъни.

Каспар кимна.

— Всичко — лесно превозимо и не прекалено обемисто, освен коприната.

— Но пък тя е лека — каза Макгоин. — Можеш да напълниш целия трюм и едва ще сниши ватерлинията с разтег.

— И какво се случи?

Кенер продължи разказа оттам, където беше прекъснал Флин.

— Имахме два избора. Можехме да обърнем на запад, да отплаваме към град Махарта и да търгуваме нагоре по река Ведра. Много стока, много екзотични неща, но също тъй много хитри търговци и по-малко изгодни сделки.

— Какъв беше другият избор? — попита Каспар.

— Има едно място, където Змийска река възвива на изток и почти стига до крайбрежието. На по-малко от седмица път е от брега до реката, тъй че не взехме коне — щяхме просто да ги закупим там, ако се наложеше превоз. При реката има едно градче, Пристана на Шингази. Някогашна малка търговска станция, но сега е добро място да хванеш превоз нагоре по реката.

Макгоин добави:

— Та точно това направихме: наехме лодка и се отправихме нагоре, мислехме, че ще намерим стоки, каквито не е виждал никой от Островите.

Флин се засмя.

— Проклетата от боговете наглост. Не сме плашливи хора, Каспар, но бяхме трийсет души, когато започна всичко, и всички от нас умееха да се грижат за себе си.

— Но колкото по на север отивахме, толкова по-безумни ставаха нещата.

— От колко време си тук, Каспар? — попита Макгоин.