Джейн Фийдър - Теменужени очи

Пътят се разшири и завърши в покрития с чакъл площад пред къщата. Тамсин огледа внимателно огромната сграда, обрасла с бръшлян. По стените се виждаха цепнатини, прозорците бяха странно празни, като слепи очи. Стори й се странно, че толкова богат и могъщ човек като Седрик Пенхалан беше занемарил имението си. Когато й разказваше за Ланжерик, Сесил описваше великолепието му, шумните приеми, ловните излети и безкрайния поток от гости. Сега там живееха само Седрик и близнаците и вероятно изобщо не забелязваха как къщата западаше.

Тамсин спря едва пред входната врата и скочи от коня. Точно в този миг вратата се отвори и излезе лакей с ливрея и старомодна напудрена перука.

— Какво търсите тук?

— Дойдох да посетя лорд Пенхалан — отговори смело Тамсин и завърза Цезар за каменната колона до стълбището.

Лакеят я погледна изумено, Тамсин се възползва от объркването му и изтича нагоре по стълбите.

— Съобщете на виконта, че съм дошла. — Без да чака отговор, тя мина покрай него и влезе в къщата. Подът беше покрит с черни и бели мраморни плочки, многото прозорци с шлифовани стъкла осигуряваха достатъчно светлина. Тамсин се огледа. Любопитството беше прогонило страха. Тази къща беше пълна със спомени от миналото. Две красиви хрътки минаха царствено покрай нея и се запътиха към изхода.

— Уолтърс, какво правите там, по дяволите? — попита гневен глас от задната част на салона. — Затворете проклетата врата, защото кучетата ще избягат.

Вратата се затвори с трясък и двете кучета се скриха в един тъмен ъгъл.

— Кой е тук? — попита същият глас. Седрик Пенхалан излезе от сянката и втренчи поглед в неканената гостенка. Позна я и спря като закован.

Тамсин вдигна глава и погледна вуйчо си право в очите, също както беше сторила на приема в Трегартън. Тя видя отново холеричния израз на лицето му, безизразните кафяви очи, стоманено-сивата коса, орловия нос над пълната уста. Седрик имаше силно тяло, но беше започнал да пълнее. Косъмчетата на тила й настръхнаха. Този човек беше опасен. За първи път в живота си Тамсин изпита истински страх.

Седрик я гледаше втренчено. Минаха минути, в които единственият шум беше стърженето на кучешките лапи по мраморния под.

— Коя сте вие? — Гласът му беше безучастен, но в очите му пламтеше странна светлина. Той знаеше отговора, но искаше да го чуе от нея.

Тамсин направи крачка към него. Изведнъж сърцето й възликува и тържеството прогони страха. Той знаеше и въпреки това отказваше да вярва на очите си.

— Добър ден, вуйчо!

— Велики боже, ама това е любимата на Сейнт Симон! — Чарлз Пенхалан беше застанал на стълбата с пиянски ухилена физиономия. В ръката си стискаше чаша с вино, очите му гледаха мътно. — Ела да видиш кой ни е дошъл на гости, Дейвид! Малката курва се е върнала и моли за още. — Той се изсмя и заслиза надолу по стълбата. Едва тогава откри чичо си.

— Прощавайте, сър. Но какво прави курвата на Сейнт Симон в нашия дом?

— Не се прави на по-глупав, отколкото си — отговори студено Седрик. После кимна на Тамсин. — Елате с мен.

Тя последва вуйчо си и с крайчеца на окото си забеляза, че Дейвид се е присъединил към брат си. Слава богу, че Габриел не беше дошъл с нея. Двамата мъже я зяпаха похотливо. Очевидно бяха пияни. На минаване Тамсин се засмя презрително.

— Каква прекрасна двойка пияни негодници. Здравейте, братовчеди. Забавлявали ли сте се скоро с малки момичета? — Тя се поклони иронично и се запъти спокойно към голямата библиотека, където я чакаше лорд Пенхалан.

— Откъде идвате? — Седрик стоеше до масичката с напитките и си наливаше коняк. Ръцете му трепереха, макар и едва забележимо.

Вместо да отговори на въпроса му, Тамсин каза:

— Ние с мама си приличаме много, нали? — Тя усети, че близнаците бяха влезли след нея в библиотеката, но не се обърна да ги погледне.

Седрик изпи коняка си на един дъх.

— Да — отговори той. — Сякаш си й отрязала главата. Къде е тя?

— Мъртва е. Но живя много по-дълго, отколкото родният й брат й беше отредил. — Тамсин започна да изпитва удоволствие от сблъсъка, страхът й изчезна окончателно. Тя погледна към братовчедите си, които стояха на прага и я зяпаха смаяно. — Достатъчно дълго, за да се погрижи да бъдете наказан за онова, което й сторихте. — На устните й заигра студена усмивка. — Наистина ли беше нужно да заповядате убийството й, вуйчо?

— Майка ти беше труден човек. — Седрик напълни отново чашата си. Странно, но изглеждаше почти развеселен. — Имаше намерение да ме унищожи… да опозори името Пенхалан. Ако беше просто едно невъзпитано дете, щях бързо да я вразумя. Но Селия имаше желязна воля… никой не можеше да повярва в това, като я гледаше. Такова мъничко момиче.