Джейн Фийдър - Теменужени очи

Чарлз се изчерви целият и вдигна на ръце тялото на Тамсин.

— Да вземем ли „Мери Джейн“, сър?

— Ще излезем в морето и ще я хвърлим във водата около Грибън Хед — предложи Дейвид, който все още не можеше да се съвземе от ужаса си. Никога не беше преживявал такава сцена. — Там са гърнетата с раци.

— Прав си, братко, малката ще бъде чудесно лакомство за раците — изсмя се Чарлз. Очите му святкаха злобно, докато се взираше в бледото лице. — Не се тревожете, сър, ще се погрижим това момиче никога вече да не се появи пред очите ви!

— Направете го, както трябва — отговори уморено Седрик. — Нищо повече не искам от вас.

— Какво ти каза? Какво искала да направи? — Габриел гледаше невярващо Хосефа. В гърдите му клокочеше гняв, очите му искряха. Ала жена му не се уплаши. Само долната й устна леко затрепери.

— Нищо определено не ми каза. Разбрах само, че излиза на езда и ще се върне към пет.

Габриел хвърли бърз поглед към часовника на стената на обора. Вече минаваше шест.

— И как ти се стори? В какво настроение беше?

Хосефа смръщи чело и се замисли, докато мъжът й нетърпеливо потропваше с крак по калдъръма.

— Нали знаеш каква е, когато е замислила нещо — отговори най-после тя. — Очите й светеха и не мислеше за нищо друго, освен за онова, което й предстоеше. Ти я познаваш — повтори настойчиво тя.

— О, да, познавам я — отвърна мрачно Габриел. — Какъв глупак съм! Трябваше да знам, че малката няма да остави историята с Пенхалан недовършена и ще извърши някоя глупост. — Той се обърна рязко и изрева с глас, от който целият обор се разтрепери: — Оседлайте коня ми!

— Но къде е тя? — попита уплашено Хосефа.

— Създава си проблеми — отговори глухо Габриел. Очите му гледаха пронизващо. — Отишла е сама. А онези мръсни свини са си в къщи… Побързай, момче! — изрева той и се втурна към ратая, който носеше седлото. Бутна го сърдито настрана и заяви: — Сам ще се справя, махай се оттук! — Големите му ръце бяха учудващо сръчни. Много скоро едрият мъж се метна на седлото и препусна като вихър към изхода.

Конят изтрополи по пътя, обграден с жив плет, сякаш беше усетил нетърпението на ездача си. Габриел се приведе над седлото и се взря напред. Беше бесен от измамата на Тамсин, но страхът беше по-силен. Тя не се беше върнала в уречения час, значи й се беше случило нещо лошо. Тамсин беше хитра и умееше да води битка, обикновено не правеше грешки, но тук ставаше въпрос за чувства. И, което беше много по-лошо: тя се страхуваше, че полковникът ще разкрие тайната й, затова действаше под натиска на времето. Габриел не вярваше, че при тези обстоятелства момичето е успяло да запази самообладание. Само една грешка, една дребна небрежност, и младата жена, изправена сама срещу трима Пенхалан, щеше да бъде победена.

Конят навлезе в един остър завой и изведнъж се подплаши, защото насреща му изскочи едър черен жребец.

Габриел дръпна юздите.

— Майко божия, откъде идвате пък вие, полковник?

Джулиън не отговори на въпроса. Изражението на великана не обещаваше нищо добро. По гърба му пробягаха студени тръпки.

— Къде бързате толкова, Габриел? И къде е Тамсин?

Габриел нямаше време да размисли дали е в интерес на Тамсин да разкрие тайната на любовника й. Знаеше само, че имаше спешна нужда от подкрепление, и не можеше да си представи по-добър воин от полковника.

— Отговорът и на двата въпроса е Ланжерик, полковник. Най-добре елате с мен, защото нямам представа какво ще намерим там.

— За бога, точно от това ме беше страх! — извика с треперещ глас Джулиън. Изби го студена пот. — Тя е открила, че е от рода Пенхалан!

— Тя го знае открай време — поправи го хладно Габриел и отново пусна коня си в галоп.

Джулиън преглътна мъчително. В гърлото му беше заседнала огромна буца. Той обърна Соулт и препусна след Габриел, обзет от страшно предчувствие.

— Какво искате да кажете? — попита той, когато двата коня препуснаха редом. — Откога знае за Пенхаланови?

— Откакто се помни. Сесил й разказа всичко за роднините й в Англия.

Джулиън прие тази новост с мрачно мълчание. Кръвта пулсираше болезнено в слепоочията му, копитата на Соулт го оглушаваха. Защо не се изненада от думите на Габриел?

— Знаела е това още когато напуснахме Испания? — Той искаше да чуе всичко, макар че истината бавно се оформяше в съзнанието му.

— Да. Беше решена да си отмъсти за онова, което онзи човек стори на майка й.

— Отмъщение? — попита замаяно Джулиън, докато частите на мозайката бавно отиваха по местата си и истинските размери на измамата й се оформяха в главата му. Той беше невероятен глупак. Така отчаяно се опитваше да вярва в невинността й, в честната потребност от закрила и подслон в дома му. Но това не беше честност, това беше само студено, пресметливо прелъстяване, мрежа от лъжи. От първия момент, в който го бе срещнала.