Джейн Фийдър - Теменужени очи

Двамата приближиха конете си към скалата и се вгледаха напрегнато в падащия мрак. На малкия плаж светеше фенер. Вълните се разбиваха в брега с оглушителен шум.

— Намерихме златото, полковник — промърмори Габриел и скочи от коня си. — Мисля, че са онези отрепки.

— Прав сте — отговори бързо Джулиън и скочи от коня си. Двамата вързаха юздите за един трънлив храст, изкривен от постоянния вятър. Джулиън беше съвсем спокоен, изпълнен със студена решителност. Първо трябваше да спаси Тамсин от мъчителите й, а после щеше да й покаже горчивината и болката си… дълбоката си мъка от лъжите й, презрението към измамата и изнудването й. Но може би тя изобщо не беше долу на плажа. Нищо чудно да се беше върнала най-спокойно в Трегартън с диамантите на Пенхалан в джоба си.

Ала нещо дълбоко в сърцето му подсказваше, че Тамсин беше в страшна опасност.

Той махна на Габриел да го следва, прекоси с няколко крачки полянката и намери пътечката, която се виеше надолу по склона през храстите и сипеите. Пътеката беше скрита от издадените скали и двамата слязоха незабелязани. Когато стигнаха скалата, едновременно паднаха безшумно в пясъка, за да проследят какво ставаше долу.

Близнаците седяха в пясъка, Дейвид пушеше пура и димът се виеше на тънко стълбче във въздуха. Между двамата стоеше бутилка коняк. На брега беше изтеглена лодка с гребла. Двамата разговаряха тихо помежду си и от време на време се изсмиваха. Джулиън усети как космите на тила му настръхнаха. Вече ги беше виждал в това настроение. Отпуснати, задоволени. Двамата си бяха дали кратка почивка, преди да се върнат към гърчещото се и хълцащо момиче. Джулиън претърси брега с поглед. Отчаянието в душата му нарастваше. Беше почти сигурен, че ще открие някъде сребърната коса на Тамсин, крехката фигура, бледа и гола, разкъсаните й дрехи, разпръснати в пясъка.

Ала на слабата светлина на фенера и под все още мътната светлина на луната не се виждаше почти нищо. Габриел беше извадил ножа от колана си. Той погледна към полковника и в очите му се четеше нямо послание. Джулиън кимна и стисна по-здраво пистолета в колана си.

Двамата се измъкнаха безшумно от прикритието си и пропълзяха към двамата мъже — две огромни, призрачни фигури.

Тамсин лежеше в лодката, нослето й беше притиснато към страничната стена. Гаденето се надигаше на вълни в гърлото й и я задушаваше. Действието на дрогата, която й бе дал Седрик, постепенно отслабваше, но главата й беше замаяна, а гаденето беше направо непоносимо. Въпреки това тя се бореше с мрачна решителност. Отвращаваше се от мисълта, че ще повърне и няма да може да се отдръпне настрана, както беше овързана като коледна гъска. Ръцете й бяха вързани зад гърба, глезените й бяха стегнати с дебело въже. Когато я вързаха, все още беше в безсъзнание, но скоро се опомни… защото онези я опипваха, отвориха блузата й, вдигнаха полата й…

Тя стисна очи и се опита да се пребори с новата вълна на гаденето. Досега не й бяха сторили нищо повече. Тамсин не им беше позволила да разберат, че е дошла на себе си, и те я чакаха да се събуди, за да се позабавляват, както си знаеха. Последните думи на Чарлз отекваха мъчително в ушите й, примесени с гадния му смях: той беше казал, че не е редно да се забавляват с мъртва жена! Дейвид бе промърморил нещо за чичо им, но после се беше изсмял и беше мушнал ръка под блузата й. След това двамата я бяха оставили сама. И досега седяха на плажа, бъбреха си и се смееха. Няколко пъти идваха да видят дали жертвата им е дошла в съзнание, но Тамсин лежеше неподвижно, лицето й беше притиснато към грапавата вътрешна стена. Главата й се проясняваше бавно и тя се опита да прецени как би могла да се освободи от това положение.

Ситуацията изглеждаше безизходна, но така беше и в колибата на Корниш. Дали изнасилването беше по-мека алтернатива на бичуването? По-добре да не мисли за това. Каквото и да й стореха преди това, смъртта й беше решена. Само да не й се гадеше така силно… Но може би отвратителните близнаци щяха да се ядосат и да я довършат бързо, ако повърнеше отгоре им.

Ето една възможност за избавление. Те щяха да я вземат от лодката и да я сложат в пясъка, защото в лодката не можеха да я изнасилят. Вероятно щяха и да я развържат. Тогава тя щеше да повърне и да ги обърка за момент, за да може да избяга.

Планът й беше роден от отчаянието, но той беше всичко, което й оставаше. Тя лежеше тихо, но слушаше внимателно, чакаше промяна в тона на разговора, стъпки в пясъка, които да й подскажат, че мигът наближаваше.