Джейн Фийдър - Теменужени очи

Тамсин се обърна бързо, погледна се в огледалото и оправи якичката си.

— Смяташ ли, че ще му бъда добра жена? — попита с интерес тя.

Луси не отговори веднага и Тамсин си пожела да не беше задавала този въпрос.

— Ако го обичаш, със сигурност ще му бъдеш добра жена — отговори най-после Люси. — И ти ли мислиш така?

— Да — отговори кратко Тамсин и отново се обърна към нея. — Но се съмнявам, че според брат ти аз съм подходяща за ролята на лейди Сейнт Симон.

— Е, да, ти си… ами, ти си необикновена жена — обясни замислено Люси. — Но според мен това не е решаващото.

Тамсин облече жакета си. Подробният разказ, който наистина беше повече от необичаен, щеше да й отнеме няколко часа, а и Люси нямаше да хареса онова, което щеше да чуе.

— Любовниците почти никога не стават съпруга — отговори небрежно тя. — Люси, имам да свърша нещо важно, затова те моля да ме извиниш. Ще се видим на вечеря. — Тя отиде до вратата и я отвори, за да подскаже на Люси, че е крайно време да отиде в собствената си стая.

— Къде отиваш? — попита Люси и неохотно стана от пейката. — Не искаш ли да те придружа?

— Не, имам намерение да яздя Цезар, а в конюшнята на брат ти няма нито един кон, който може да се мери по бързина с него. — Тамсин се усмихна, за да омекоти забележката си. Люси беше ужасна ездачка. Изведнъж Тамсин си припомни живо деня в Бадахос, когато Цезар се беше подплашил. Тя се ядоса, а Джулиън й обясни, че е свикнал да внимава, когато излиза на езда със сестра си.

Люси изкриви лице, но не настоя.

— Ще се видим по-късно.

— Разбира се. — Тамсин й махна с ръка от вратата и потиснатата Люси се запъти бавно към стаята си.

Тамсин затвори вратата с недоволна въздишка и започна бързо да събира нещата си.

Копията от документите, които й беше дала Сесил, бяха прибрани в джоба на наметката, медальонът както обикновено беше на шията й. Оригиналите на документите бяха скрити в сандъчето със скъпоценности в гардероба. Тамсин пъхна пистолета под колана на полата си и завърза два ножа на краката си.

Тя не очакваше, че срещата й със Седрик Пенхалан ще завърши с насилие, но трябваше да бъде добре подготвена, както физически, така и душевно. Главата й беше ясна, сърцето студено, решително и изпълнено с жажда за отмъщение. Тя щеше да нахлуе в дома на чичо си като гръм от ясно небе и да обърка добре подредения му свят. Като цена за мълчанието си щеше да поиска диамантите на майка си. Това беше шантаж, да, но тя не се интересуваше чак толкова от моралните норми, особено когато ставаше въпрос за опит за убийство… и само небето знаеше колко още престъпления беше извършил Седрик Пенхалан през дългата си кариера, за да задоволи честолюбието си. Той трябваше най-после да изпита върху себе си дългата ръка на правосъдието. А и диамантите си бяха нейни.

Тих предупредителен глас постоянно й нашепваше, че Джулиън ще оцени срещата й с Пенхалан като изнудване в най-чист вид и тя няма да бъде в състояние да се оправдае. Но Джулиън беше в Лондон и никога нямаше да узнае какво се е случило.

Хосефа влезе в стаята й точно когато Тамсин слагаше шапката си и се усмихваше на дръзкото си лице в огледалото. Хосефа беше щастлива. Не беше престанала да се усмихва от нощта, когато Тамсин нахлу в стаята им с добрата новина, че скоро ще се върнат в Испания. Тя се разшета из стаята, събра дрехите на Тамсин и се скара на момичето си за безредието, но усмивката не изчезна от лицето й.

— Хосефа, излизам да пояздя. Ако някой пита за мен, кажи, че ще се върна най-късно в пет. — Тамсин целуна пълната й буза, излезе бързо от стаята и хукна към оборите.

Само след пет минути тя беше вече на път към Ланжерик. Преди няколко седмици двамата с Габриел бяха минали по този път, за да огледат земите на Пенхалан, без да навлизат на негова територия. Сивата каменна къща беше издигната на един хълм близо до залива Сейнт Оустел и се виждаше отдалече. Къщата имаше безброй кулички и фронтони, стръмен покрив и обковани в желязо прозорци. Тамсин я намрази още от първия миг. След меката златна топлина на Трегартън тази къща й се стори тъмна и застрашителна.

Тя влезе през голямата порта и препусна напред по обраслата с бурени входна алея. Беше възбудена, по гърба и пробягваха студени тръпки. Нима се страхуваше? Докато препускаше през земята на Пенхалан, тя си повтаряше, че това е домът на Сесил, мястото, където майка й беше прекарала детството и младостта си. Дали през последните двадесет години бяха настъпили много промени? Дали майка й беше страдала, че живее далече от родния дом? Тамсин осъзна, че никога не беше мислила за това. Сесил беше винаги весела и тя не можеше да си представи, че е съжалявала за предишния си живот. Но сега си казваше, че непременно е имало моменти, когато майка й е мислила с копнеж за дома на детството си, също както тя си спомняше с болка за планинските села и заснежените върхове от ранните си години.