Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Нямат причина да помислят нещо друго — отговори спокойно той и макар и непряко потвърди заключенията на Мод. — Братовчедка ми не е излизала пред двора. Днес следобед вие ще изпълните ролята на дебютантка вместо нея.

— Кралицата ще пожелае ли да разговаря с мен?

— Тя ще ви говори, макар че е твърде възможно просто да ви кимне и да ви освободи. Вие не бива да говорите. В двора се смята за неприлично, когато едно младо момиче се включи в разговора. Ще направите придворен реверанс, ще държите главата си сведена и ще говорите само когато някой ви зададе конкретен въпрос. Ще отговаряте кратко, с прости думи.

Мод беше казала същото, но Миранда не можеше да победи безпокойството си.

— Ще останете ли до мен, милорд?

Той я погледна втренчено.

— Лейди Имоджин ще ви придружава.

— Мисля, че имам нужда да бъдете до мен, милорд. За да съм спокойна… и за да ми казвате какво да правя, когато съм несигурна.

— Няма да бъдете несигурна — възрази той и се усмихна окуражително. — Ще установите, че знаете много точно какво трябва да правите. Само помнете, че не бива да ми говорите на малко име.

Защо беше глух за страховете й? Защо беше така убеден, че ще й е лесно да се справи?

— Искате да кажете, че не бива да ви наричам Гарет? — попита с подчертана небрежност тя.

В първия момент Гарет я погледна слисано, после явно се разсърди, но накрая устните му се изкривиха в усмивка.

— Туш, светулчице. Ще остана плътно да вас като ваша сянка.

Миранда го погледна и кимна доволно.

Беше малко преди пет, когато лодката стигна до кея пред двореца в Грийнич. Дълга опашка от лодки чакаха да разтоварят пасажерите си и многобройните лодкари, които си оспорваха добрите места пред каменните стъпала, извикваха високо имената на господарите си, за да потвърдят правото си на предимство.

Гарет, който не се разтревожи особено от предстоящото чакане, застана на носа и обходи множеството с внимателен поглед, за да открие познати лица, най-вече хора, които бяха виждали Мод и можеха да заподозрат нещо нередно при вида на Миранда. Хората, които бяха виждали Мод, бяха твърде малко и никой, освен членовете на домакинството, не я познаваше отблизо, така че от тази страна не се очакваха трудности. Въпреки това пулсът му се ускори.

— Това е възмутително — обади се зад него Имоджин. — Кой е пред нас? Ние имаме предимство пред всички други!

— Не и пред херцог Съфолк, мадам.

— А ей там е негова светлост Арундел — допълни Майлс. Имоджин се отпусна отново на стола си, но Миранда скочи от мястото си с такава енергия, че лодката се разклати. Тя събра полите си и решително се запъти към носа, за да застане до лорд Харткорт.

— Веднага седни, момиче! — заповяда ядосано Имоджин. — Седни и чакай, докато дойде време да слезем на сушата. Крайно неприлично е да се изправиш и да зяпаш наоколо.

Миранда се поколеба, ядосана от тона, с който й говореше дамата. Толкова просто беше да я помоли да седне отново на мястото си, но лейди Имоджин явно не знаеше що е молба.

— Елате — подкани я успокоително Гарет. — И двамата ще седнем и ще почакаме, докато ни дойде редът. Иначе само ще пречим на лодкарите да си вършат работата.

Миранда не виждаше как би могла да пречи другиму да си върши работата, но прие компромиса. Отдавна беше разбрала, че графът предпочиташе да избягва преките сблъсъци със сестра си.

— Страхливец — прошепна тя и в гласа й звънна смях.

— Предпазливостта е най-доброто нещо на този свят, светулчице — отбеляза Гарет със спокойния, сух тон, който винаги я развеселяваше. Той сложи ръка на гърба й и я побутна към пейката.

Миранда усети топлината на ръката му през тънката коприна и потръпна. Косъмчетата на тила й настръхнаха, по гърба й сякаш се посипаха горещи искри. Обзе я странно чувство, което граничеше със страх, по вените й потече топлина. Без да съзнава какво прави, тя обърна глава и го погледна право в очите.

Гарет срещна погледа й и изпита смущение. Изразът в сините очи беше винаги открит и честен и всеки, който пожелаеше, можеше да го разчете без усилия. И сега беше същото. Като прочете неприкритото желание в очите й, той пое остро въздух. Чувствено желание, примесено с объркване и страх. Невинно желание, което проникна до дъното на душата му. Миранда явно не знаеше какво изпитва.

За съжаление той знаеше и рязко отпусна ръката си. Миранда седна на пейката, напълно объркана и замаяна, опитвайки се да овладее лудото биене на сърцето си, горещата възбуда, която пулсираше в кръвта й. Чувствата й бяха толкова объркани, предизвикаха такъв бунт в сърцето й, че тя не знаеше дали трябва да плаче или да се смее.