Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Защото ти и Миранда сте сестри — обясни енергично Люк.

— Аха — промърмори Мод. — Така значи. — Тя вдигна лице към слънцето, затвори очи и се наслади на топлите лъчи, вслушвайки се с доволна усмивка във възбуденото гласче на Роби, който тъкмо прегръщаше Миранда.

Миранда се засмя и Мод рязко отвори очи. Предишния ден сестра й беше тиха и затворена в себе си. Вече не плачеше, но не се усмихваше и непрекъснато се отдаваше на мрачни мисли. Сега обаче се усмихваше с искрена радост и с обич целуваше мръсните бузки на детето в ръцете си.

— Нали няма да си отидеш пак, Миранда? — попита страхливо Роби, дръпна я за косата и уви крака около хълбоците й. — Кажи, че няма да го направиш.

— Няма, Роби — потвърди тихо тя. Тези хора бяха семейството й. Каквото и да станеше оттук нататък, тя винаги щеше да има място сред тях.

— Все пак бих искал да знам какво ще стане с петдесетте златни нобли — изръмжа Джебедия.

— По дяволите, човече, не можеш ли да замълчиш! — изкрещя възмутено Раул. — Нека първо чуем какво имат да ни кажат момичетата.

— Много е просто — започна Миранда.

— Не е чак толкова просто, колкото си мислиш — обади се развеселен мъжки глас зад гърба й.

Всички глави се обърнаха като по команда към граф Харткорт, който стоеше на няколко крачки от групата и държеше коня си за юздата.

— Нали ви казах, че лордът ще си поиска парите! — обяви самодоволно Джебедия.

— В момента парите са последното, което ме вълнува, добри човече — отговори с усмивка Гарет. — Дойдох да си прибера възпитаницата, преди да е свикнала с удоволствията на скитническия живот.

— Милорд?

— Да, Мод? — Гарет се усмихна приятелски на момичето, което се беше настанило на каменната стена с непринудеността на улична хлапачка. Той забеляза веднага луничките, които бяха обсипали нослето й, свежата розовина на бузите. Краят на роклята й беше омазан с кал, по скъпия плат бяха полепнали тръни. — Хареса ли ти разходката?

— Да, милорд — отвърна сериозно Мод. — И аз… аз мисля, че…

— Недей — прекъсна я с усмивка той. — Моля те, не казвай, че съм закъснял и си твърдо решена да продължиш скитническото си съществуване.

— Мисля, че имам много повече общи неща със сестра си, отколкото си мислите. — Мод улови ръката на Миранда и я привлече към себе си.

— Напротив, Мод, отдавна съм забелязал този факт — отвърна Гарет. — Но сега бих желал да говоря с Миранда. След около час лорд Дюфорт трябва да ме чака в „Червения петел“ на „Хорн Стрийт“. Ще бъда много благодарен на Люк, ако приеме да те придружи дотам.

Мод погледна Миранда и усети силното стискане на ръката й. Изведнъж Миранда беше станала много тиха, много бледа. Роби се спусна на земята и застана пред нея. По изключение Миранда изобщо не забеляза решителността му да я защити.

— Не мисля, че имам да обсъдя нещо с вас, милорд — проговори тихо тя, издърпа ръката си от тази на Мод и направи крачка напред. — Мисля, че изпълних задължението си, доколкото бе възможно, а парите, които изплатихте на семейството ми, не са повече от онова, което ми обещахте. Мисля, че ги спечелих честно и почтено.

— О, да — отговори спокойно графът. — Разбира се, твоето семейство заслужава напълно тези пари. Тях и много, много повече, защото са прибрали и отгледали една д’Албар. Ти сама ще решиш какво заслужава семейството ти, Миранда. — Той уви юздата на коня около близкия стълб и пристъпи към нея. На устните му играеше разкаяна усмивка. — Но аз изисквам за себе си правото да кажа какво трябва да получиш ти, любов моя. — Той сложи ръце на раменете й и я погледна нежно в очите. — Бих предпочел да бъда насаме с теб, но щом трябва да го кажа пред всички, ще го направя. — Палецът му леко притисна лудо биещия пулс на шията й. — Ти каза, че си ме обичала. Би ли могла сега да кажеш, че продължаваш да ме обичаш, светулчице?

Внезапно земята се залюля под краката й. Миранда усети задъханото мълчание на хората около себе си, напрежението, с което чакаха отговора й. Тя усети и слисания поглед на Мод, в който внезапно се примеси разбиране, объркването на Роби, уплашената враждебност на Люк. Преглътна мъчително и гърлото й се раздвижи под палеца на Гарет.

Мод беше онази, която най-после прекъсна мълчанието и заговори с висок, ясен глас:

— Люк, би ли ме придружил до „Червения петел“? — Тя скочи от стената и изтърси роклята си. — Братовчеде, ще чакам там с лорд Дюфорт, докато вие и сестра ми уредите отношенията си.

— Браво, Мод — отвърна Гарет и свали ръце от раменете на Миранда, за да целуне пръстите на младото момиче.