Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Трябваше да го направя. Направих го за теб, братко. — Думите изригваха като вулкан от устата й и Гарет я остави да говори. Дълго време беше потискал истината, но сега беше крайно време да я чуе, да я приеме и да признае собствената си вина. Ако не го направеше, никога нямаше да се почувства свободен да заживее нов живот.

— Тя не беше жена за теб. Вечно беше пияна и готова да разтвори краката си за всеки, който я поискаше. Присмиваше ти се, подиграваше се и с бедничкия Дьо Вер, който беше полудял по нея. Унищожи го, както искаше да унищожи и теб. Докато стоеше там на прозореца, пияна, олюляваща се… един лек тласък… повече не беше нужно… само един лек тласък. — Тя втренчи поглед в брат си и той се уплаши от диво святкащите й очи. — Тя не беше добра за теб. Направих го за теб, Гарет.

— Знам — отговори спокойно той. — Винаги съм го знаел.

— Всичко — разхълца се Имоджин. — Правех всичко за теб, братко.

— Знам — повтори той и я притисна до гърдите си. — И те обичам за това, Имоджин. Но е крайно време да престанеш.

Той държа сестра си в прегръдката си, докато потокът на сълзите й отслабна. После я отведе в спалнята й и й помогна да си легне. Знаеше, че тя щеше да заплати за този бурен изблик на чувства с един от страшните си пристъпи на мигрена, но после ще се почувства облекчена. Както винаги. Познавам сестра си много по-добре, отколкото тя познава мен, помисли си той и се върна в спалнята си.

Вече не му се спеше. Не му се пиеше коняк. За първи път от много, много време насам знаеше какво трябваше да направи, за да бъде щастлив. Знаеше също, че това ново щастие си струваше всяка жертва.

„Аз ви обичах.“

Дали можеше да я накара да му каже „Обичам те“? Или беше наранил толкова дълбоко искрената й, изпълнена с любов душа, че вредата вече не можеше да бъде поправена? Дали щеше да му повярва, че и той я обичаше?

— Имаш ли някакъв спомен от онази нощ? — Мод се облегна на дебелото стъбло и отхапа голямо парче от зелената ябълка, с която закусваше. Двете сестри седяха на брега на ръката.

— Не. — Миранда хвърли огризката от ябълката във водата и проследи малкия водовъртеж, който се образува. — А ти?

Мод поклати глава.

— И аз не. Не помня нищо от Франция. Първите ми спомени са за Имоджин и Берта. — Тя смръщи красивото си носле. — И не са особено приятни.

Миранда се изкиска развеселено. В последно време се смееше рядко и Мод се зарадва. Тя се усмихна на сестра си, сви колене под себе си и се опря на ръцете си. Знаеше, че някъде в центъра на тази невероятна история, която й беше разказала Миранда, беше скрита още една тайна, която близначката й не искаше да й довери. Тайна, която я правеше нещастна.

— Сигурна ли си, че искаш да се върнеш с трупата във Франция?

— Да, разбира се. — В бързия отговор имаше необичайна рязкост. — Те са моето семейство. — Миранда откъсна едно цветенце и го хвърли в реката, за да види как ще го отнесе течението.

— Но…

— Няма но, Мод. — Миранда скочи на крака. — Да вървим. Слънцето е вече високо в небето, а тази вечер трябва да бъдем в Ашфорд.

Тя свирна на Чип, който се беше покатерил на дървото, и маймунката се показа между листата. Мод се изправи с охкане и протегна ръка към маймуната, която се приведе да я улови, а после се метна на земята с весело бъбрене.

— Как ще стигнем до Ашфорд? — Мод забърза след Миранда. Все още не беше свикнала с роклята без кринолин и даже след два дни упорити упражнения не й беше лесно да върви в крак със сестра си. — Нали няма да вървим цял ден пеша?

Миранда беше спряла да я почака в края на полето. Тя погледна замислено сестра си, после вдигна глава към безоблачното небе.

— Денят е прекрасен и се върви лесно.

— Но до Ашфорд има много мили! Едва излязохме от Мейдстоун! — изхленчи Мод. Ала като видя дръзките искри в очите на Миранда, избухна в смях. — Не е честно да ме поднасяш! — извика тя.

— Ти се тревожиш само защото не си свикнала — отвърна спокойно Миранда и се прехвърли през оградата, за да излезе на пътя. — За да се успокоиш, ти позволявам да се шегуваш с мен, колкото си искаш.

— Но аз нямам с какво да те подразня — въздъхна Мод и двете тръгнаха редом. — Не знам нищичко за живота под открито небе, а ти знаеш всичко.

— Ще вървим по края на пътя и ще се качим на първата каруца, която мине — обясни Миранда.

— Защо да не влезем в някоя крайпътна гостилница и да наемем карета? Така ще стигнем много по-бързо и сигурно. Не ми е приятно да моля чуждите хора да ме возят. Нали имаме пари.