Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Миранда смръщи чело. Как да обясни на Мод, че всъщност тя не бързаше да стигне във Фолкестон? Беше й безкрайно трудно да го признае дори пред себе си.

— Обичам да пътувам бавно — импровизира тя. — Мисля, че ми доставя повече удоволствие, когато не знам с какво ще се придвижа до следващия град и кого ще срещна по пътя.

Мод я изгледа скритом отстрани, но не възрази.

— След като намериш семейството си и им обясниш какво е станало, можем да се върнем заедно в Лондон.

— Не съм подходяща за твоя начин на живот — отговори решително Миранда, излезе в средата на пътя и махна на приближаващата се каруца. — За известно време е интересно, почти като игра. Но сега, когато ти си готова да се омъжиш за Анри… — Тя млъкна и извика на коларя: — Можете ли да ни вземете за няколко мили по пътя към Ашфорд, сър?

— Да, за около пет мили — отвърна любезно мъжът и посочи с палец назад. — Качвайте се!

— Много сме ви благодарни, сър — отговори Миранда и се метна гъвкаво върху товара на каруцата, след което се наведе да помогне на Мод. Чип се настани удобно до тях. Коларят погледна слисано маймуната, после вдигна рамене, плесна с камшика и конят потегли.

— Не съм казала, че съм готова да се омъжа за краля — заяви Мод, която си търсеше удобно място в сеното. — Ако си забравила, първо трябва да изясним въпроса за религията.

— Бог е един — отговори твърдо Миранда. — Според мен различните религии са една голяма глупост.

Мод я погледна ужасено. Не беше очаквала да чуе такава ерес от устата на сестра си. Тя се отпусна в сеното, защото знаеше от опит, че трябва да нагоди тялото си към неравномерните тласъци на колата по каменистия път, ако не иска денят й да завърши със сини петна и болки в крайниците.

— Знаеш ли колко хора са загинали за тази така наречена глупост? — попита сериозно тя. — Нашата майка също е загинала за религията си. — Тя извади от джоба си смарагдовата гривна и я показа на сестра си. Беше я скрила там, за да не привлича ненужно внимание по пътя. Смарагдите блеснаха под слънчевите лъчи. — Никога не съм виждала нещо толкова прекрасно и в същото време се плаша от него. Може би защото е видяло толкова много кръв и убийства. Не намираш ли, че говоря абсурдни неща?

— Ни най-малко — отвърна Миранда и протегна ръка да вземе гривната. Мод я пусна в шепата й. Не можеше да отрече, че допирът до гривната я изпълваше с леден ужас. Тя помилва смарагдовия лебед и се опита да си представи лицето на майка си… да види мъченическата й смърт и страшните последствия за децата й.

В очите й запариха сълзи и тя примигна, за да ги прогони. Ако не беше онази злокобна нощ, сега тя нямаше да се чувства така безпомощна и самотна, изоставена на произвола на съдбата. За нея вече нямаше място в света. Не можеше да продължи да живее, както беше живяла от най-ранно детство, не можеше да заживее и живота, който й осигуряваше произходът, защото…

Защото мъжът, когото обичаше, я предаде. Тя му бе отдала сърцето и душата си, но този дар беше изметен като купчина прах, захвърлен като ненужен от мъжа, който нямаше представа какво значи да обичаш.

Тя не можеше да се върне в Лондон, защото не можеше да живее под покрива на граф Харткорт. Ръката й се сключи около гривната и тя стисна здраво зъби, за да се пребори с напиращите сълзи, да прескочи огромната стена от тъга и печал, която всеки момент можеше да я погребе под тежестта си.

— Всемогъщи Боже, помогни ни! — Мама Гретруд вдигна смаяно ръце. Няколко пера от чайка се бяха заплели във високата й фризура и украсяваха овехтялото дантелено боне на главата й. Без шапката със златни пера Гертруд не изглеждаше величествена, както обикновено.

Чип скочи на рамото й с весели крясъци и обгърна с две ръце шията й. Тя го помилва, без в действителност да го забелязва.

— Откъде, за Бога, изникнахте така внезапно вие двете… вие тримата? Лорд Харткорт ни каза, че ще останеш при него, Миранда.

— Можем само да се надяваме, че негово благородие няма да си поиска обратно петдесетте златни нобли.

— О, по дяволите, я си дръж езика зад зъбите, Джебедия! — изруга Гертруд и пълното й лице се оцвети в тъмночервено. — Не обръщай внимание на този глупак, детето ми. Лорд Харткорт каза, че не е добре за теб… защото ти… — Тя млъкна безпомощно.

— Защото тя? — повтори въпросително Мод. Тя се настани удобно на каменния кей на Фолкестон, като че цял живот беше правила това, и започна да чисти тръните от края на роклята си. Последната кола, с която бяха дошли от Ашфорд във Фолкестон, беше закарала на пазара овча вълна и подът беше осеян с всевъзможни тръни.