Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Имоджин седна уплашено в леглото, когато чу силния трясък на затварящата се врата към спалнята на брат й. Тя се взря безпомощно в мрака и се вслуша напрегнато, но в къщата отново цареше тишина. Беше чула тежките стъпки на Гарет по коридора и в паметта й отново оживяха страшните спомени от близкото минало. Колко нощи беше лежала будна, за да чака завръщането му. Колко пъти се беше вслушвала с лудо биещо сърце в колебливите му стъпки по коридора, изпълнена с отчаяното желание да му помогне, да облекчи болката му, докато сърцето й се разкъсваше от омраза към жената, която го беше докарала до това саморазрушително състояние.

Но защо сега? Защо се бе върнало онова страшно време? Точно сега, когато брат й беше на път да осъществи целта на живота си! Откакто се върна от Франция, Гарет беше друг човек. Отново силен, целеустремен, решителен. Имоджин си бе позволила да вярва, че демоните бяха престанали да го измъчват.

Но тези несигурни стъпки в коридора, последвани от трясъка на вратата, върнаха в съзнанието й всички страшни спомени и я изпълниха със същото потискащо чувство за безпомощност като някога. Решена да се бори, Имоджин отметна завивката си и скочи от леглото. Облече халата си и автоматично вдигна ръце да поправи бонето си, което пазеше грижливо навитите й къдрици от разваляне. Тя отвори тихо вратата, единствената запалена свещ на стената потрепери от течението и угасна. Дългият коридор потъна в мрак.

Очите й бързо свикнаха с тъмнината и тя закрачи решително по коридора. Спря пред вратата на Гарет и се ослуша. След малко се наведе и притисна ухо до ключалката. В стаята цареше тишина. Значи можеше да се надява… не. Надеждата й се оказа напразна. Откъм леглото се чуваха объркани, неразбираеми думи, тежко, накъсано дишане.

Тя отвори вратата, както бе правила безброй пъти преди това, и се плъзна безшумно в спалнята, без да забрави да затвори след себе си. Кошмарите на Гарет й бяха известни до последната подробност. Те бяха една от многото тайни, които двамата споделяха.

— Шарлът! — Спящият мъж нададе дрезгав вик. Той седеше в леглото си, очите му бяха широко отворени и ужасяващо неподвижни. Имоджин знаеше, че брат й не се е събудил, и се втурна към леглото. Лицето му беше потно, сякаш го мъчеше силна треска, ризата беше залепнала за тялото.

— Гарет… Гарет… събуди се! — Имоджин улови ръката му, помилва я и я притисна до гърдите си. — Събуди се! Ти сънуваш!

Очите на лорда се проясниха, но адският сън все още не искаше да си отиде.

— Велики Боже! — промърмори той и обърна глава, за да погледне сестра си, която стискаше здраво ръката му и го гледаше с фанатична любов — поглед, който му беше познат още от най-ранните детски години.

— Велики Боже, Имоджин — повтори той и се отпусна немощно на възглавниците, като предпазливо издърпа ръката си. Изтри мокрото си лице с опакото на ръката, въздъхна и се загледа към тавана, докато чакаше да дойде на себе си. Спомни си, че се беше напил до забрава, но сега главата му беше напълно ясна.

„Аз имам склонност към вулгарното.“ При тази мисъл Гарет отново избухна в смях. Май беше още пиян, но грозният смях беше напълно трезва реакция на истината.

— Гарет, престани! — Имоджин се наведе над него. Очите й бяха пълни с тревога, лицето разкривено от страх. Никога не го беше виждала да се смее така. — Защо е този смях, братко?

— Бъди така добра и ми подай коняка, сестро. — Гарет седна в леглото и протегна ръка. — Нямаш причини да се безпокоиш. Вече дойдох на себе си. В действителност — добави с нов изблик на смях той, — за първи път от доста време насам съм самият аз.

— Не разбирам какво говориш. — Имоджин му донесе бутилката с коняка. — Пак имаше кошмар. Извика името на Шарлът.

— Да — отговори тихо Гарет и преметна крак през таблата на леглото. — Но съм почти уверен, че това беше последният ми кошмар. — Той остави бутилката на пода, без да е пил от нея.

Имоджин наблюдаваше брат си с нарастваща тревога. Не повярва в думите му и през главата й мина ужасяващата мисъл, че той е загубил разума си и вече не знае какво говори. Започна да му говори настойчиво, опита се да го принуди да признае фактите, които щяха отново да го върнат в реалния свят.

— Аз винаги съм се грижила за теб, старала съм се да защитавам интересите ти, Гарет. Знаех, че трябва да предприема нещо, за да отстраня Шарлът.

— Имоджин, стига толкова! — Гласът на Гарет беше остър като изплющяване на камшик. Ала сестра му не се трогна от предупреждението.