Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Милорд…. — изхъхри най-после тя. — Лейди Мод…

Гарет отиде бързо при нея, бутна я в стаята на Мод и здраво затвори вратата. Един поглед в помещението му показа какво се беше случило. Стаята на Мод беше в същото състояние като тази на Миранда. И двете си бяха отишли.

— Успокойте се, жено. — Изпълнен с ледено спокойствие, той взе пергамента от ръцете на Берта. Жената простена задавено, отпусна се на пейката, скри лице в престилката си и захълца сърцераздирателно.

— Милото ми момиченце… бедното ми детенце… Какво ли е станало с теб? Как си могла да направиш такова нещо?

Без да обръща внимание на плачовете й, Гарет прочете набързо пергамента, написан с красив почерк и изискан стил. Възпитаницата му го осведомяваше кратко и ясно, че е заминала с Миранда, за да намерят семейството й. Нямало причина за безпокойство. Имали достатъчно пари за пътуването, тя щяла да се върне след седмица. Най-добре било да обяснят на херцог Роаси, че внезапно се е разболяла.

Красивият почерк беше дело на Мод, но формулировката беше на Миранда. Гарет веднага разбра това. Стори му се, че е разбрал и остатъка, но не беше съвсем сигурен. В писмото нямаше указания, че Мод е узнала истината за родството си с Миранда. Ако наистина беше така, защо тогава бяха избягали заедно?

— Велики Боже, престани да ревеш, жено — изръмжа изнервено той и побутна хълцащата Берта. — Опитвам се да размисля.

Защото бяха близначки. Сигурно това беше обяснението. Защото между тях съществуваше тясна връзка и Мод я усещаше, макар да не я разбираше.

— Гарет, момичето е избягало!

— Да, Имоджин, знам. — Той погледна към вратата, без изобщо да се изненада, че сестра му беше узнала за изчезването на Миранда. Тя беше влязла, без да почука, и сега се оглеждаше смаяно в празното помещение.

— Но защо? Защо си е отишла?

Изразът на лицето му беше повече от мрачен.

— Само Бог знае какви са били причините й.

— И Мод ли… Къде е Мод?

— Няма я! — изплака Берта.

— Къде е отишла, за Бога?

— В Дувър или Фолкестон… а може би и в Рамсгейт — отговори замислено Гарет и отново се зачете в писмото на Мод.

— Но защо? — Гласът на Имоджин прозвуча неочаквано пискливо. Явно беше близо до истерията.

— Предлагам да продължим разговора си някъде другаде. — Гарет нямаше сили да изтърпи две истерични жени наведнъж. — Берта, вие оставате тук. Всеки, който попита за лейди Мод, трябва да получи отговор, че е заболяла и трябва да пази леглото. По-късно ще дойда да поговоря с вас.

Той стисна ръката на сестра си и я избута навън. Зелената спалня беше достатъчно близо, за да я изберат за продължението на разговора.

— Влез тук, сестро. — Гарет влезе след нея и грижливо затвори вратата. — Така, сега можем спокойно да обсъдим създалото се положение.

Имоджин замахна с ветрилото си. Видът й беше отчайващо жалък.

— Не разбирам. Защо си толкова спокоен? Мод е изчезнала. Другата също си е отишла. А Анри заяви, че тази сутрин ще подпише годежните договори. Не разбираш ли, че годеницата я няма? — Гласът й отново стана писклив.

— Трябва да призная, че ситуацията е доста сложна — отговори Гарет с тон, който Миранда веднага би разтълкувала правилно, но сестра му не беше в състояние да го стори. Вълнението й нарастваше с всяка секунда.

— Онази я е отвлякла със себе си, нали? Тя е отвела Мод, за да я скрие от нас. Още от самото начало знаех, че планът ти е осъден на провал. Ти нямаш понятие от жените, Гарет. Никога не си ги разбирал. — Имоджин се разхождаше нервно напред-назад. — Защо не ме остави да свърша цялата работа? Защо не ме остави да се справя с Мод по моя начин? — Тя размаха отчаяно ръце.

— Нищо не е загубено, Имоджин — отговори уморено той и седна на леглото. — Мод ще се върне. Тя смята, че Анри е много симпатичен мъж.

— Тя го е видяла? — Имоджин го зяпна недоверчиво, сякаш не беше наред с главата. — Тя е разговаряла с него…

— Да, снощи на бала… и преди това на излета с лодката…

Имоджин беше сразена.

— Значи това е имал предвид Дюфорт. Вчера е била Мод, не другата.

— Точно така — кимна студено Гарет. Лицето на Имоджин пламна от възбуда.

— Тогава всичко е в ред. Не можехме да си пожелаем нищо по-добро, нали? Отървахме се от другата, Мод ще се омъжи за Анри и ние ще станем най-могъщото семейство в страната. Така го бяхме замислили още от самото начало.

— Права си — съгласи се Гарет и стана от леглото. — Всичко стана така, както трябваше да стане.