Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Гарет преобърна краля си и се усмихна разкаяно.

— Нищо не убягва от вниманието ви, мадам.

Елизабет се засмя, зарадвана от комплимента. После стана от масата и Гарет скочи на крака. Изтощените придворни дами бяха изпратени в леглата веднага след завръщането в Уайтхол. Херцог Роаси също бе помолил да се оттегли и Елизабет не се възпротиви, тъй като той беше почетен гост и му дължаха уважение. Ала Гарет беше обикновен поданик и кралицата с право очакваше от него да играе по свирката й. Тя не се нуждаеше от много сън, затова му предложи няколко партии шах и задушевен разговор.

— Херцог Роаси е интересен мъж — заговори оживено тя и отвори ветрилото си. — И в никакъв случай не е глупак.

— Със сигурност не, мадам.

— Изрази абсолютна увереност, че Анри ще се наложи в обсадата на Париж. — Кралицата вдигна високо едната си изскубана вежда. — Иска ми се и аз да бях толкова сигурна. Какво мислите вие?

— Аз също съм сигурен в победата на Анри, мадам.

Кралицата затвори ветрилото и го удари замислено в дланта си.

— Можех да очаквам, че ще кажете това. След всичко, което преживя семейството ви при клането. Ако Анри успее да си осигури короната на Франция, семейство Харткорт ще спечели нова власт и влияние чрез възпитаницата си, нали?

Гарет знаеше, че това е реторичен въпрос, затова само се поклони.

— Не съм съвсем сигурна дали Англия ще спечели, ако Анри Наварски се възкачи на френския трон — продължи замислено Елизабет. — Възгледите на хората, които стоят близо до френския двор, ще бъдат от голямо значение за мен.

— Моята лоялност и дългът ми пред моята кралица винаги ще имат предимство пред всичко друго.

Елизабет кимна бавно.

— Обичам да се заобикалям с честолюбиви мъже, лорд Харткорт. Честолюбието и властта са надеждни мотиви. — Тя се усмихна с лека злоба. — Те са непоколебими в изискванията си и правят мъжете предпазливи. — Тя се обърна рязко към вратата, която водеше към спалнята й. — Лека нощ, милорд.

— Желая на Ваше величество приятна почивка. — Гарет се поклони дълбоко и остана така, докато кралицата напусна помещението. После се изправи с тиха въздишка на облекчение и отговори на поздрава на кралския иконом с кратко кимване. Излезе в дългия коридор и се запъти към изхода, когато в дъното безшумно се отвори врата.

Лейди Мери Абърнати излезе пред него и му препречи пътя. Тя застана под лампата в една стенна ниша и първата мисъл на Гарет беше, че годеницата му внезапно се е разболяла, претърпяла е шок или е получила лоша вест. Лицето й приличаше на маска — призрачно бледо, очите безжизнени и замръзнали в дълбока дупка. Тя стоеше неподвижна и го гледаше, сякаш имаше насреща си чудовище, излязло от ада.

— Мери? — Лордът спря и леко се поклони. — Какво се е случило? Зле ли ви е?

— Искам да говоря на четири очи с вас, сър. — Гласът й беше монотонен и безизразен. Тя се върна в малкото, облицовано с дърво помещение, където го беше чакала, и Гарет я последва.

Объркването и тревогата му растяха с всяка секунда.

— Какво се е случило? — повтори той и се наведе да увеличи пламъка на лампата, която беше поставена на малката маса. Погледна годеницата си и добави загрижено: — Изглеждате болна, Мери.

— Вие ми причинявате гадене — заяви тя със същия монотонен глас. — Вие… вие… вие сте имали сношения с онова момиче! — Изведнъж гласът й доби цвят и звук. — Това не е вашата възпитаница. Вие сте довели под собствения си покрив една… една… коя е тя?

Гарет затвори внимателно лампата. Двамата бяха сами в малката приемна, оскъдно мебелирана, облицованите с дърво стени безвкусни и голи. Той нямаше представа откъде Мери е разбрала за отношенията му с Миранда. Ала когато погледна годеницата си, изведнъж изпита облекчение. Облекчението на грешника, който признава злодеянията си, каза си той в пристъп на самоирония.

— Коя е тя? — попита отново Мери. На бузите й горяха две трескави червени петна и създаваха ярък контраст с бледото лице. В очите й святкаше справедлив гняв. — Довели сте я в къщата си, за да ви служи като любовница!

Простата истина беше единственият възможен път.

— Не, първоначално не. Когато за първи път я срещнах, Миранда беше с трупа пътуващи артисти.

— Скитница! И без съмнение крадла. Забавлявали сте с една уличница под собствения си покрив! — Мери едва не се задави от възмущение.

— Миранда не е уличница, Мери — отговори спокойно Гарет. Беше смаян от страстта в думите й. Жената, която никога не си позволяваше да загуби и частица от самообладанието си, която никога не казваше иди вършеше неща, които не бяха грижливо премислени и подходящи за момента, изведнъж му показа страшния гняв и възмущението на притисната до стената Ксантипа.