Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Мълчанието отново падна над главите им, по-мъчително отпреди. Гарет беше сериозно обезпокоен от почти призрачната бледност на Миранда и странните искри в очите й. Тя отказваше да го погледне и когато понечи да я хване за брадичката, за да обърне лицето й към своето, чертите й се разкривиха, сякаш я беше ударил.

— Разбираш ли какво означава това? — Гарет започваше сериозно да се пита дали тя наистина беше проумяла какво й бе казал. Нямаше да се учуди, ако не беше схванала в целия им размер последствията от това неочаквано разкритие.

— Да — отговори студено тя. — Разбирам, че ме използвахте и измамихте. Но това ми беше ясно още когато открих, че сте отпратили семейството ми.

— Те не са твоето семейство — заяви твърдо той. — Напуснаха те, защото това беше абсолютно необходимо. Обещах им да ти кажа, че не са те изоставили. Те научиха истината и разбраха, че вече не могат да бъдат част от живота ти. — Поне това трябва да й е станало ясно, помисли си сърдито той. Нима можеше да бъде другояче?

— Кой ви е казал, че вече не са част от живота ми? — Гневът пламна с нова сила в гърдите й, очите й заблестяха ожесточено и бледите бузи се оцветиха в тъмночервено. Онова, което според лорд Харткорт беше очевидно, съвсем не беше нормално за Миранда. — Вие! Вие решихте така! Те са моето семейство! Те ме отгледаха и са част от мен, както аз съм част от тях. Аз не съм нито от семейство Харткорт, нито от рода д’Албар… във всеки случай това няма значение за мен. Аз съм онова, което винаги съм била, и вие нямате право, нямате ни най-малко право да се месите в живота ми. Вие не се съобразихте с чувствата ми. Вие ме пренебрегнахте и купихте семейството ми… все едно, че са стока, за чиято цена можете да се пазарите. Вие ме предадохте, злоупотребихте с доверието ми, с моята…

— Спокойно, мила, не се гневи. — Гарет протегна ръце и я притисна силно до гърдите си, опитвайки се да спре бурния изблик на чувства. — Чуй ме, скъпа. Опитай се да бъдеш разумна. Когато разбрах коя си, веднага реших, че не мога да те оставя повече на улицата. Моят семеен дълг изискваше да те прибера в лоното на семейството и да ти помогна да си възвърнеш правата, които ти дава произходът.

Миранда се изтръгна от прегръдката му и вдигна гордо глава.

— Не, милорд, вие видяхте в мен благоприятна възможност да задоволите собственото си честолюбие — отговори твърдо тя. — И ви беше все едно… и все още ви е все едно, че ме използвахте така безсрамно.

Гарет се опита отново да притисне главата й до гърдите си, помилва косата й и отговори:

— Няма да отрека, че честолюбието е могъща сила. Но моята цел е и твоя, Миранда. Помисли малко! Помисли за какво работя. Можеш да станеш кралица на Франция и Навара!

— Ами ако не искам? — попита сърдито тя и отново се освободи от прегръдката му. — Ами ако тази перспектива ме изпълва с отвращение и ужас, какво тогава, милорд?

— Ти не си родена за скитнически живот и го знаеш много добре — отвърна той, опитвайки се да запази самообладание. — Аз ти отворих вратите към един напълно различен живот. Знам, в началото всичко ти се струва объркващо и мъчително, но се кълна, че именно това е животът, за който си предопределена.

Миранда поклати глава.

— Не сте прав — отговори горчиво тя. — Във вашето общество няма място за мен. — В погледа й имаше безмилостна яснота. — Мод ще се омъжи, за да задоволи честолюбието на лорд Харткорт, но аз няма да го направя.

Тя му обърна гръб. Дълбоката, пронизваща божа на предателството й причиняваше гадене. Нищо от онова, което й говореше той, не намали болката, само я направи още по-страшна. Нито веднъж, откакто се бяха срещнали в Дувър, не беше видял в нея нещо повече от средство към целта. Дори днешното му разкритие не й направи впечатление. Тя беше живяла живота, който й харесваше, и думите не можеха да я променят.

— Миранда, мила моя…

— Не ме наричайте така! — изфуча разярено тя. — Достатъчно лъжи натрупахте между нас, милорд, не прибавяйте още една. Никога не сте изпитвали истинска привързаност към мен. Какво си мислехте, когато ме отведохте в леглото си, милорд? Че ще ме укротите, че ще…

Гарет не можа да понесе повече болката й. Сграбчи я за раменете, притисна я с все сила към себе си, помилва гърба й, погали блещукащата червенокафява коса, притисна устни към меката кожа на тила й, опитвайки се да я накара да замълчи.

— Миранда! Престани да се самоизмъчваш! Нашата любов нямаше нищо общо с това, което ти казах днес. Тя беше напълно различна от…