Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Много съм загрижена за Харткорт — продължи лейди Мери и изплашеният й поглед проследи графа, който току-що се бе завърнал с Мод в балната зала. — Тази сутрин не беше на себе си, а сега изглежда така… отсъстващ. И вие ли имате същото впечатление?

— Може би — отговори кратко Имоджин, която все още не можеше да си обясни смущаващата забележка на Майлс. — В момента има много грижи и…

— Да, разбира се. Тази сутрин недвусмислено ми даде да разбера, че му преча — отвърна остро Мери. — Явно смята, че трябва да се погрижи първо за женитбата на възпитаницата си и че сега не е време да говорим за нашата сватба.

Имоджин не каза нито дума.

— Какво толкова има в тази Мод, че всички са се побъркали по нея? — попита със страх лейди Мери.

— Не знам — отговори с отсъстващ вид Имоджин и проследи с поглед брат си и възпитаницата му, които вървяха към Анри. Кралят бе завършил танца с нейно величество и я бе предоставил на друг партньор.

Мери чакаше Гарет да дойде при нея, да я покани на танц, но той дори не се обърна да я погледна. Вместо това се запъти с големи крачки към вратата на залата. Решена на всичко, тя се втурна да му препречи пътя.

— Милорд… лорд Харткорт!

Гарет спря, обърна се към нея и тя се уплаши до смърт от израза на лицето му. Очите му гледаха през нея и онова, което виждаха, съвсем не беше радостно. Устата му беше тънка, жестока линия, брадичката мрачно издадена напред.

— Мадам? — Единствената дума прозвуча рязко и едва ли не грубо.

— Тази вечер изобщо не ме забелязвате, Гарет. Помислих, че можете да отделите малко време за годеницата си. — Лейди Мери го погледна умолително и докосна ръката му.

— Простете, Мери… съзнавам, че в момента съм твърде невнимателен — отговори нетърпеливо той. — Има нещо, което трябва да направя незабавно… простете. — Той се обърна към вратата и излезе от залата, без да каже нито дума повече.

Мери се поколеба само една секунда. После вирна решително брадичка и забърза безшумно след него.

— Елате да се поразходим в градината, милейди. — Анри мушна ръката на Мод под лакътя си. — Тези проклети танци ме сгорещиха. Трябва да призная, че танцуването не е от любимите ми занимания. — Той я поведе към двукрилата врата и Мод си каза, че обожателят й явно не беше свикнал да пита хората около него съгласни ли са с намеренията му.

Вместо да се ядоса, тя усети приятна възбуда. Когато беше с херцога, имаше чувството, че е понесена от могъщо течение, което я тласкаше в незнайна посока. Уважението, с което се отнасяха към него спътниците му, първо я изненада, защото рангът му не беше много по-висок от техния. Но сега това почитание й се струваше напълно естествено.

Когато излязоха в ухаещата на рози градина, Анри я поведе право към една далечна беседка зад езерцето със златните рибки, където се плискаше фонтан и пръските улавяха последните яркочервени лъчи на слънцето.

— Дойдох в Лондон да ухажвам млада дама, която би била подходяща съпруга, а вместо това установявам, че съм на път да изгубя сърцето си — заговори Анри и гласът му прозвуча развеселено и в същото време объркано. Сложи ръка на кръста й и я привлече към себе си.

Мод усети странно присвиване в стомаха, погледна в очите му и прочете в тях неприкрито желание. Въпреки неопитността си тя разбра веднага какво й предстои. Когато Анри взе лицето й между ръцете си, тя остана напълно неподвижна, но усети с цялото си тяло нежния му натиск. Без да съзнава какво прави, тя се сгуши в него, чу как той рязко си пое дъх и видя как устата му се изкриви в усмивка, преди устните му да се слеят с нейните.

Анри я целуна нежно по устата, после покри ъгълчетата на устните й с леки, бегли целувки. Както беше очаквал, устните й бяха нежни и податливи. Тя не знаеше как да реагира на милувките му, но беше като упоена от аромата на кожата му, от лекото гъделичкане на брадата, от твърдия и въпреки това мек натиск на устата му.

Когато най-после кралят вдигна глава и я погледна усмихнато, тя отговори на погледа му с учудено мълчание, после смаяно докосна с пръсти устните си. След това инстинктивно вдигна ръка и помилва устата му. Очите й бяха сериозни и пълни с въпроси.

— О, вие наистина сте очарователно същество — проговори дрезгаво Анри. — Вие ме омагьосвате, Мод. Изпитвам силно желание да кажа на крал Анри и Париж да вървят по дяволите, а аз да си остана тук, с вас, и да ви ухажвам цяла вечност.

— Не бива да занемарявате дълга си, милорд.

Анри избухна в смях.