Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Мисля, че да — отвърна глухо Миранда.

— Какво има? — Мод стисна силно ръцете й. — Изглеждаш толкова тъжна. Какво ти е, мила?

Миранда се освободи с рязък жест.

— Значи си склонна да приемеш годежа?

Мод поклати глава.

— Не знам. Всичко, в което досега вярвах и което мислех за себе си, изведнъж се обърка. Не знам как да изляза от този хаос.

Миранда изпита такава горчива ирония, че едва не избухна в смях. „И със сестра ти е същото.“ Двете не знаеха как ще живеят отсега нататък само защото граф Харткорт беше решил да играе ролята на господ.

— Какво става с теб, Миранда? — попита настойчиво Мод. — Не ми харесва, че си така тъжна. Не мога ли да направя нещо, за да ти помогна?

Миранда скочи от рамката на прозореца, без да изпуска от ръце Чип.

— Отивам си — промълви тихо тя.

— Толкова скоро? — Мод я погледна стъписано. — Защото заех мястото ти при херцога ли? Защото мислиш, че вече нямаме нужда от теб?

— Никой не ме иска тук — отговори тъжно Миранда. — Но това не е единствената причина, поради която си отивам. Трябва да намеря семейството си, преди да са се качили на някой кораб за Франция. Станало е страшно недоразумение. Те си мислят, че вече не искам да се върна при тях. Трябва да тръгна на разсъмване и да ги настигна във Фолкестон.

— Не искам да си отидеш — отговори бавно Мод и се учуди на тона си.

— Тогава ела с мен. — Миранда го каза просто така, но изведнъж тази невъзможна представа й се стори най-естественото нещо на света и тя усети прилив на нови сили. — Едно последно общо приключение — продължи възбудено тя и гласът й възвърна част от старата си жизненост. — Ела с мен във Фолкестон. Така ще имаш време да помислиш за бъдещето си и да си изясниш какво точно искаш. Време да бъдеш самата ти, да отговаряш сама за себе си. Животът никога няма да ти предложи този шанс, повярвай.

Мод я гледаше невярващо, виждаше отражението си в очите на Миранда и съзнаваше, че и тя вижда същото. Видя и живота си, манипулиран и командван от сили, които тя не можеше да контролира. Макар че беше упорствала и се беше опълчвала срещу настойниците си, тя реагираше, но не действаше, никога не вземаше самостоятелни решения. Това беше единственият й шанс да си даде сметка за живота си… да открие какво точно иска. Даже ако открие, че не можеше да има желаното, щеше да си изясни собствените си потребности и желания, да разбере коя беше в действителност.

— Какво ще кажат на херцога? — попита бавно тя. — Утре възнамеряват да подпишат годежните договори.

— Ще му кажат, че си заболяла.

Мод кимна.

— Никой няма да се изненада. Но ще се ядосат ужасно…

— Не вярвам — отговори твърдо Миранда. — Ще им оставим бележка, че си здрава и ще се върнеш след около седмица. Милорд ще разбере.

— Защо си така сигурна, че настойникът ми ще разбере тази необмислена, дори безумна постъпка на възпитаницата си?

— Защото знам. — Миранда улови ръцете й. — Ще тръгнем на разсъмване. За съжаление нямам пари, но с Чип ще даваме представления и ще си спечелим.

— О, аз имам пари — усмихна се Мод, но в очите й имаше ужас. — Защо се съгласих?

— Защото имам нужда от теб — отговори твърдо Миранда. — И защото трябва да го направиш заради самата себе си.

По някаква необяснима причина отговорът се стори на Мод напълно разумен. Тя бе започнала да си създава нова представа за себе си и днешните й постъпки се вписваха съвсем естествено в новия й образ.

Изтощен, Гарет премести офицера си едно поле напред и се запита колко ли време щеше да мине, докато кралицата най-после заяви, че е уморена и ще се оттегли. Искаше му се да загуби нарочно поредната партия шах, за да ускори завършека на тази безкрайно дълга вечер, но бързо отхвърли тази идея. Кралицата беше добра шахматистка и твърде интелигентна, за да се хване на този глупав номер. А ако си навлече неодобрението й, това нямаше да му помогне да се прибере по-бързо в спокойствието и уединението на спалнята си.

Елизабет придвижи пешка и дългите й бели пръсти останаха върху фигурата, докато окончателно се увери, че е направила най-добрия ход. На лицето й изгря усмивка.

— Шах, сър.

Гарет огледа внимателно шахматната дъска. Можеше да играе така, че да завършат наравно, можеше и да се откаже. Вдигна глава към кралицата и видя злобното блещукане в умните черни очи. Тя разбираше какво го измъчва.

— Ако се предадете, ще приема, милорд Харткорт — заяви меко тя. — Боя се, че тази вечер сте зает с твърде много неща и не сте в състояние да ми дадете добра битка.