Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Миранда само кимна. И тя беше изненадана, че Гарет не изрази ни най-малко неодобрение към приключението на Мод. Тя, Миранда, можеше да изнася представление с трупата пътуващи артисти, тя беше една от тях, но лейди Мод д’Албар, повереницата на лорд Харткорт… Не, Мод нямаше право да върши такива неща. Това беше нечувано. Толкова нечувано, че Миранда потрепери от ужас. Гарет имаше пълното право да се ядоса, а той прие случилото се с хумор и спокойствие.

Когато слязоха от носилката, Гарет вече ги чакаше.

— Мод, най-добре е да се прибереш през страничния вход. Може би сестра ми има гости и не бива да се срещаш с тях.

Той сложи ръка на рамото на Миранда, която се готвеше да последва Мод, и я задържа.

— Ние ще влезем заедно. — Той й предложи ръката си и тръгна бавно напред. — Ясно ми е, че просто си се опитала да предложиш на Мод малко разнообразие и забавление. Но ако някой, който познава семейството, ви беше видял на улицата, плановете ми щяха да рухнат.

— Знаех си, че ще се ядосате — отговори тихо Миранда и в гласа й имаше облекчение.

— Не съм ядосан. Като видях Мод да свири на тамбура, изпитах искрена радост — обясни с развеселена усмивка той. — Струваше си да дойда при вас, дори само заради тази гледка. Но ако някой ви бе видял заедно, всичко щеше да излезе наяве и тогава…

— Да, разбирам. Моля да ми простите, но изобщо не помислих за това — отвърна с разкаяна усмивка тя. — След онова, което се случи снощи, вече не съм в състояние да мисля разумно и…

Явно беше дошло времето да заговорят за това; не можеха вечно да се преструват, че нищо не се е случило. Гарет заговори спокойно и настойчиво, като отчаяно се стараеше да убеди и Миранда, и себе си.

— Миранда, трябва да забравиш онова, което стана снощи. И двамата трябва да го забравим. Бог ми е свидетел, че бях пил повече, отколкото трябва, че не бях си доспал, нервите ми бяха опънати и не разсъждавах разумно и…

— Не мога да забравя — отговори тихо, но решително тя. — Това беше най-прекрасното, което съм изживявала, затова няма да го забравя никога. Не искам да го забравя.

Гарет улови брадичката й и вдигна лицето й към своето. В очите му имаше мрачна решителност.

— Изслушай ме. Това беше сън, Миранда. Нищо повече. Само сън. Прекрасен сън. Но светлият ден слага край на сънищата. И твоят сън ще угасне под ярката слънчева светлина.

Миранда се притисна до топлата му ръка.

— Не — отговори спокойно тя. — Не, този сън няма да угасне. — Тя се откъсна рязко от него и се запъти към къщата.

— По дяволите! — изруга подире й Гарет и зарови пръсти в косата си. Това момиче не знаеше какво говори, не знаеше какво му причинява.

— Учудвам се, че момичето показва такава лекота и елегантност в придворните танци — отбеляза полугласно Имоджин. — Тя е само една пътуваща акробатка, за Бога! Откъде се е научила да изпълнява сложните стъпки с такава грация?

— Тя е родена танцьорка, мадам — осмели се да възрази Майлс. Имоджин го изгледа унищожително.

— Питам се дали не е по-скоро родената уличница. Видя ли колко безсрамно флиртува? И се отнася към брат ми с недопустима интимност. А той й позволява да се държи, както си иска. Не разбирам. Вече нищичко не разбирам.

Майлс приглади замислено рядката си брадичка и отново погледна към танцовата площадка. Миранда се движеше с вродена лекота и грация и беше напълно вярно, че ослепителната усмивка и мелодичният глас привличаха тълпи кавалери. Имоджин беше напълно права — малката се държеше с Гарет с недопустима интимност. Все пак Майлс не можеше да си представи, че лордът би могъл да флиртува с нея.

— Понякога си мисля, че Гарет няма и капчица разум, щом става дума за жени — продължи с нарастващ гняв Имоджин и бузите й пламнаха. — А аз си въобразявах, че след катастрофата с Шарлът се е научил да разпознава уличниците, където и да ги срещне.

— Несправедлива си, мила — отбеляза Майлс, който се чувстваше задължен да защити Миранда. — Младата дама е темпераментна и общителна, но по нищо не прилича на Шарлът.

Имоджин изпухтя сърдито и се приготви да му отговори, както трябваше, но в този момент към тях се запъти лейди Мери и Майлс беше спасен.

— Имоджин, лорд Дюфорт. — Дамата направи реверанс. Тази вечер очите й изглеждаха повече сиви, отколкото зелени, защото бяха приели цвета на гълъбовосивата й роба. — Наблюдавах лейди Мод. Нямах представа, че танцува толкова добре. Много добре си спомням, че миналата Коледа танцуваше небрежно и безучастно. Сякаш не я беше грижа къде стъпваше… Бих казала даже, че изглеждаше тромава. — Тя отвори ветрилото си, за да охлади зачервеното си лице.