Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Да, и ще остане у нас една или две седмици — отговори сухо Имоджин. — Вярвам, че преговорите за годежния договор ще приключат успешно.

— Каква връзка, скъпа лейди Дюфорт! Мога само да ви поздравя. — Графинята вдигна високо вежди, което беше истинско постижение, тъй като косъмчетата бяха грижливо изскубани. — Всички се надяваме да се осъществи.

— Не виждам причина да не успеем — отговори високомерно Имоджин. След това се сбогува със скован реверанс и се отдалечи след кратък заповеднически поглед към Мери, която я последва като кученце.

— Ужасна жена!

— Не, мила Имоджин, чиста завист — отвърна Мери и успокоително сложи ръка на рамото на приятелката си. Тази вечер лейди Дюфорт носеше строга черна роба с богато надиплени кремави ръкави. Ала когато продължи, в гласа й имаше недвусмислена острота: — Знам, че ще ви струва много усилия да забавлявате високопоставения си гост цели две седмици. Много се надявам, че Мод знае какво дължи на грижовните си настойници, които не пестят усилия да осигурят бъдещето й. — Тя погледна отново към танцовата площадка. Мод тъкмо бе вдигнала глава и се усмихваше сияещо на партньора си, но изведнъж промени посоката на погледа си. Лейди Мери проследи погледа й до мястото, където тъкмо се бе появил лорд Харткорт, придружен от няколко господа. Танцовата зала на Уайтхол беше огромна, с високи сводове и безброй странични помещения. Очите на Мод блеснаха, лицето й грейна от радост, цялото й внимание се устреми към групичката мъже. Ала само след миг се овладя, обърна се към партньора си и го дари с разсеяна усмивка.

Мери смръщи чело, хвърли бърз поглед отстрани към Имоджин и установи, че тя също наблюдаваше момичето и изражението й не беше никак радостно.

— Вашата братовчедка изглежда много предана на лорд Харткорт, Имоджин.

Лейди Дюфорт направи напразен опит да се усмихне.

— Мод показва цялото дължимо уважение към настойника си.

— Наистина ли? — В гласа на лейди Мери имаше неприкрит скептицизъм.

Имоджин я изгледа с присвити очи.

— Гарет не е от хората, които държат на церемониалните отношения в семейството си — обясни глухо тя. — Надявах се, че вече сте го разбрали.

— Без съмнение. — Мери се усмихна кисело.

Когато гавотът най-сетне свърши, Миранда направи реверанс пред партньора си.

— Моля ви да ме придружите до настойника ми, сър. — Усмивката й издаваше искрена сърдечност. — Има нещо, което непременно трябва да му кажа.

Джентълменът се поклони неохотно, но й подаде ръка и двамата напуснаха танцовата площадка, където вече се събираха двойките за следващия танц.

Гарет усети близостта на Миранда още преди да я бе видял. Фините косъмчета на тила му настръхнаха, кожата на гърба му пламна. Той се обърна и я погледна небрежно. Днес беше облечена в роба от прасковена коприна с висока дантелена яка, обшита със сапфири, които правеха очите й още по-блестящи и подчертаваха високите скули, малката, съвършено оформена уста с пълни и чувствени устни. Шията й, бяла и стройна като на лебед, се издигаше гордо от ухаещия дантелен корсаж.

Отново го обзе парадоксално чувство на стъписване, примесено с усещане за загуба. Скитащата акробатка беше изчезнала така пълно под спокойната елегантност на придворната дама, сякаш никога не беше съществувала. Той знаеше, че би трябвало да се радва на това превъплъщение, на възхитените погледи, които я следваха, на замечтаната, та чак глупава усмивка на партньора й в танците, който не беше на себе си от гордост. Вместо това се ядоса на вниманието, с което беше обкръжена възпитаницата му. Какво знаеха възбудените, изкуствено усмихващи се тълпи от придворни за истинската Миранда? Изведнъж го обзе лудо желание да изтрие глупавата усмивка от лицето на младия й придружител.

— Милорд. — Миранда направи реверанс, после го погледна право в очите. Откакто се бяха върнали тази сутрин от града, двамата не бяха разговаряли насаме и в очите й блестеше предизвикателство. Явно беше твърдо решена да не се вслушва в предупрежденията му.

— Лейди Мод. — Изражението му беше спокойно и неутрално. Той улови ръката й и се наведе над връхчетата на пръстите й. Смарагдовата гривна на китката й блещукаше изкусително. — Нали познаваш негова светлост Съфолк?

— Да, разбира се, сър. — Миранда направи прелестен реверанс. — Но мисля, че негова светлост не ме помни.

Тесните устни на херцога се опънаха в признаваща усмивка.

— Ако наистина съм ви забравил, мила, значи заслужавам мъчения.