Джейн Фийдър: Целувката на черната вдовица

Мъжът огледа групата мъже, видя кучетата, които отново бяха вързани, и вдигна рамене, като че те не заслужаваха вниманието му.

Гуинивър усети растящ гняв.

— Кой сте вие, навлязъл без разрешение в земите на Малори?

Мъжът я огледа замислено. Погледът му обхвана гордо изправената фигура на седлото. Не пропусна да отбележи елегантния костюм за езда, украсен с избродирани лози, колосаната бяла яка, вдигната на тила, за да създаде прекрасна рамка за малката глава, тъмнозеленото було, прихванато с тънка диадема, пшениченорусите къдрици, нападали по челото. Очите й бяха тъмно виолетови, като зрели сливи. Миниатюрата ме е лъгала, каза си той. А може би очарованието и красотата на младото момиче от портрета бяха отстъпили място на завладяващата прелест на зрелостта.

Погледът му се плъзна към млечнобялата кобила, чиито тесни хълбоци и грациозно извита шия издаваха благороден произход. Дамата не само беше богата, но имаше и добър вкус.

— Хю Босер — представи се спокойно той.

Значи беше дошъл лично. Вече не се задоволяваше да предявява претенциите си към земята й писмено, ами беше дошъл самият той. Гуинивър се задоволи да вдигне иронично едната си вежда и отговори на погледа му. Видя мъж в разцвета на силите си, със силно тяло и енергична брадичка. Гъстата посивяла коса под кадифената барета беше късо подстригана, обрулената от слънцето и вятъра кожа беше на рицар, който явно не прекарваше времето си в плетене на интриги по коридорите на палата.

— Това е синът ми Робин. — След знака му от групата се отдели едно момче и застана редом с баща си. Беше наследило сините му очи.

— От негово име предявявам претенции към земите между Грийт Лонгстоун и Уордлоу — обясни с твърд глас Хю Босер.

— А аз отхвърлям тези претенции — отговори също така твърдо Гуинивър. — Моето право върху земята е неоспоримо.

— Простете, но аз го оспорвам — отговори спокойно мъжът.

— Вие влязохте неканен в чужда земя, Хю Босер. Тъй като направихте услуга на дъщеря ми, не ми се иска да насъскам кучетата срещу вас — но ще го направя, ако не се отдалечите доброволно. — Тя се обърна и махна на ловците да изведат напред готовите за нападение кучета, които теглеха каишките си.

— Значи ми хвърляте ръкавица — обобщи бавно той.

— Не е нужно. Вие прекрачихте границата на моя имот, нали?

Пен се местеше неспокойно на седлото. По едно време срещна погледа на младия Робин и разбра, че гневната размяна на думи между възрастните караше и него да се чувства неловко.

— Грийни, пусни кучетата — заповяда хладно Гуинивър. Хю вдигна отбранително ръка.

— Ще обсъдим този въпрос в по-подходящо време и без свидетели. — Той стигна юздите и обърна коня си.

— Нямам какво да обсъждам с вас. — Младата жена изпъна рамене. — Питам се само дали мъж, изминал напразно толкова голямо разстояние, е наред с ума си. — Тя посочи пътеката с камшика. — Препускайте все на запад и ще напуснете земята на Малори след по-малко от час. Преди няколко месеца щяха да ви приемат радушно в манастира на Арбър, но през февруари той бе разрушен. Сега самите монаси си търсят подслон. — Думите й преливаха от сарказъм.

— Нима поставяте под въпрос мъдрото решение на Негово величество да разтури манастирите? В такъв случай аз имам причина да се съмнявам в здравия ви разум. Общуването с Робърт Аски е опасно.

— Исках само да ви покажа на какви рискове са изложени закъснелите пътници — отговори надменно тя. — Сбогом, Хю Босер! Погрижете се до два часа да сте напуснали земите на Малори.

Тя обърна коня си и повика дъщеря си.

— Ела, Пен. Грийни, пригответе глигана да печене. Трябва да бъде готов за празненството по случай рождения ден на лейди Пен.

— О, не, мамо, аз не го убих сама. — Тонът на Пен издаваше, че не желае да се кичи с чужди заслуги, но погледът й се стрелна към Робин. Момчето кимна приятелски.

— Ти също се прицели и стреля в него — рече окуражително то. — Нали видях стрелата ти. Глиганът препусна право към понито. Ти се държа много смело.

— Желая ви всичко най-хубаво по случай рождения ден, лейди Пенелопа! — Хю се усмихна на детето и Гуинивър се стъписа. Усмивката превърна мъжа в съвсем друг човек. Враждебността бе заменена от топлина и хумор, които никой не би предположил зад коравата войнишка стойка. Очите, които доскоро святкаха предизвикателно и враждебно, сега блестяха развеселено и необичайно меко. Този човек беше повече от объркващ.

— Казах ви сбогом — повтори студено тя. — Да вървим, Пен. — Тя посегна към юздите на понито и го поведе по пътеката.